Той не знаеше, че това е краят. Всъщност и аз не знаех, че ще го направя точно тогава. Бях си го обещала отдавна, но все отлагах и отлагах. Казвах си, че следващия път просто няма да вдигна телефона. Но вдигах, а на лицето ми изгряваше усмивка. И светлина. Тя струеше от мен и ме правеше хубава. Докато тишината отново нахлуеше през затворената след него врата.

Страдах. Страдах и когато го очаквах, и когато бях с него, и когато спирах да го очаквам. Защото знаех, че това е ТОЙ, но аз не бях ТЯ...

Бях един реванш за несъстоялото се, несбъднатото, ненамереното. Опитах сто пъти да прескоча отвъд това, което съм, в това което мога да бъда. Гадното беше, че ми се получаваше, но все не беше онова, което можеше да промени нещата.

Нещата просто нямаше да се променят, разбрах го! Ала едва тогава, когато си дадох сметка за изминалите в тъга години, се уплаших колко е късно за всичко. Дори за онази любов и онази емоция, която жадувах да споделям с него. Засрамих се колко нелепи бихме били в ролите на влюбена двойка – аз подгонена от критическата, той с коремче и бяла брада. Вече трябваше да плетем терлици и да затискаме каците. А аз мечтаех... за бяла рокля, детска люлка и семеен ван. За да си тръгна от идеята за тях, трябваше да си тръгна от него. Защото не бях щастлива без тях... Но нямаше да съм щастлива и без него. И все отлагах и отлагах.

И тогава, онзи ден, устремена да го целуна за довиждане, неочаквано ми мина през главата мисълта да се спра, да остана камък, да подмина и да продължа... Не го целунах. И сърцето ми не спря. Но оттогава чувам ударите му в главата си. Като клепало. А времето тече така бавно, че не знам как избутвам деня и как осъмвам. Не ми се говори и не ми се слуша, дори телевизора не пускам за фон. Понякога зверски ми се допушва, но като вълчица откъсвам почти от утробата си едно "Аааау" и продължавам да мълча. Дори мислите не търпя да ми говорят. В мига, в който усетя, че се канят да отворят уста, се залоствам с броене на бримки, крачки, стълбове.

Станала съм много грозна. Като чума. Откакто си тръгнах от любовта. Остарявам с часове. И нито ми се яде, нито ми се пие. Май последно се храних на маса вечерта, когато с него... Едно, две, три. За ток – около петдесет, вода – петнайсет, телефон – вероятно тридесет, плюс интернета... Идеално! Ще ми останат... минус... плюс... от втората работа. С онези хиляда и другите две и петстотин и с останалите... Ето ти една луксозна екзотична почивка. Във Варадеро. Или екскурзия до Индия. Или да отида до Бали. Перу и Мексико. Изчитам всички възможни щури оферти и все не мога да реша. Къде? Истината е, че където и да отида, няма да се скрия от тишината.

Не мисля какво си мисли той, какво прави. Не защото се страхувам, че не съм оставила следа. Знам, че съм оставила. Но нямам никакво съмнение, че в живота му всичко продължава в същия ритъм. Той винаги успява да се измъкне от дупката бързо и гъвкаво. И красиво! Ах, колко красив е бил винаги в очите ми! Болен, здрав, гневен, глупав, виновен, велик, пийнал. Едно, две, три... Започвам отново да броя крачките си... Знам, че ще му липсвам, но и знам, че вече си е наредил да не си спомня за тази липса. Защото той може чудеса! Виждала съм го... Затова го обичам!..

Само не направи нищо, за да сме щастливи... Не знам защо. Вероятно защото щастието е обидна дума в речника му. Мъже като него не се стремят към щастие. То е за утешение на посредствените. Така мисли той. А в неговите очи аз не бях посредствена. Ти си различна, родена за велики дела! – казваше с гордост.

А аз исках да съм родена за него... Нищо повече.