„Няма да пиша, добре ще напиша, не, не, няма, обещала съм си...“ – този диалог си го водя със себе си откакто тръгнаха дискусиите за онези 50 нюанса сиво, при които на едни им се губи ефекта от порното, други провидяха новата приказка за Пепеляшка, в която любовта все пак побеждава.

Какво толкова – човекът е млад и красив милионер, който не е чак „Американски психар“.

Трети дори я описаха като: „дълбока и смислена, много повече от редица други книги, заради невероятния начин, по който провокира цялата палитра вътрешно човешко съдържание!“.

Когато прочетох това, онемях.

Обикновено решавам да млъкна, когато си дам сметка за това, че: а) слушателят е невинен и това ме умилява; б) осъзнавам културната и философска бездна, която ни дели; в) имаме коренно различна житейска опитност.  В тези случаи, няма смисъл да казвам каквото и да било.   

Слава богу, разпространи се „една неочаквана гледна точка“ от Роузи Уотърленд, която в прав текст каза, че това е филм, който прославя емоционалното малтретиране вкъщи.

Роузи, не те познавам, но ти благодаря за правилния контекст: Прославя го!

Не само оправдава този вид връзки, а ги прави привлекателни. На английски си има термин за тях - abusive relationship. Няма точен превод.  Ако имахме, това би означавало, че сме си признали: голяма част от жените съществуват именно в такива връзки и приемат думите: „моя си, само моя“ за „любов“, вместо за емоционален тероризъм.

А за домашно насилие се брои само физическият бой без щуротии като садо-мазо атрибути. И ако намесим и България, нашенският мачизъм е колкото първично похотлив, толкова свенлив и консервативен. Представяте ли си само, той да похарчи някъде към  2-3 бона, за да я връзва и бие? Да, бе!

След текста на Роузи, отново се отказах да пиша по темата. Но тогава видях репортажа за турските жени, които на 20 февруари излязоха на протести, за да кажат „Не“ на радикалния ислям и сексизъм. Поводът е убийството на младо момиче, което се е опитало да се противопостави на изнасилване. Била е изгорена, след като е убита. 100% черно.

Не е същото, ще кажат онези, които провиждат „палитрата на вътрешното човешко съдържание“. Ако видите обаче постовете на протестиращите жени в Туитър, е абсолютно същото. Жените пишат: „отказвам да ми нареждат как да се обличам. Да ми казват коя да бъда и да си знам мястото“.

От тези теми се вълнувах преди повече от десет години. Говорих и интервюирах много жени, някои – жертви на домашно насилие, други – вещи в занаята. Имах късмета сред тях да са шведската писателка Уни Друге и елитната мадам Ксавиера Холандер.

Уни Друге ми описа всички ранни етапи, по които може да бъде разпознат бъдещият насилник и отговаря на въпроса защо е трудно да го напуснеш. Докато не дойде пределът, в който казваш „Стига“. И трябва да вземеш много крути мерки.

Като във „Врагът в твоето легло“ или онзи филм с Дженифър Лопес „Достатъчно“, в който накрая тя го помля.

Ксавиера Холандер, пък бе така добра да ми разкаже за какво всъщност става дума, когато говорим за садо-мазохизъм в секса. И защо е препоръчително да се практикува от професионалистки, които ходят на специални курсове за тази работа. Не само, за да знаят какво да правят с разните джунджурии за сексуални мъчения, а и заради тънкостите с психиката на хората с по-специални нужди.

Правилата в играта на господство и подчинение, неслучайно са крайни - жертвата може само да стаява връхлитащите я чувства на унижение, омраза, гняв и неочаквано връхлетялата я нечовешки сладострастна тръпка. Може да се остави да стигне докрай, да бъде обладана като животно, докато всички противоречиви чувства, складирани в бездната на подсъзнанието ѝ се слеят в своя алхимичен пик, когато вече не е важно нищо - нито тялото, нито мислите, нито комплексите, нито кредита в банката, нито какво ще сготви за вечеря, нито ревността, нито онова, което нарича любов, нито какво прави тъпия мъчител, подвластен на илюзията, че изобщо може да ѝ стори нещо.

В тази драстична игра, може да се научи, че унижението има предел.

И отвъд тази граница настъпва осъзнаването, че каквато и власт да има някой над теб или тялото ти, да му принадлежиш, е абсолютно невъзможно. Нека не забравяме, че културно-историческият контекст, в който се развива това отклонение от „страндартния секс“, е свързан с три убеждения, типични за цивилизацията, която познаваме – че тялото е греховно, че болката те извисява, че жената не е равнопоставена на мъжа.

Нещо повече - това е моментът, в който всеки и всичко тотално губи власт над живота ти. Много по-важно от властта се оказва усещането за абсолютна свобода, което може да ти донесе оргазмът в тази игра (когато е именно игра и то когато изрично е изиграна по правилата). Капанът е, че именно по тази причина болката става наркотикът, който ти осигурява удоволствието и чувството за свобода.

И впрочем - точно затова онези които са „напред с материала“, включително „кака“ Мадона,  със снизходителна насмешка казват, че в тази книга и този филм всъщност няма секс. Ако имаше, тя щеше да се освободи емоционално. Което означава, че дори да се привърже към наркотика на болката, това щеше да си е само нейна работа. Нямаше да иска да го спасява.   

Впрочем, има една друга жена, професионалистка – казва се Саша Грей. Тя се е интересувала от ролевите игри на господство и подчинение още от 18-годишна, когато започва и кариерата си в порноиндустрията. Освен това е умна и пише добре.

Когато на пазара излизат 50-те нюанса, издателят ѝ я моли и тя да напише нещо по въпроса. Саша отказва, но след като прочита книгата, много се ядосва. Не за друго, а защото историята е некоректна по отношение на т.нар. BDSM и „палитрата на човешката същност“, която се разгръща чрез него.

Почитателите на 50-те нюанса няма да харесат „Обществото на Жулиет“ на Саша Грей. В нея става дума как наистина стоят нещата. И на какво равновесие се крепи светът, който познаваме, когато няма осъзнато „равноправие“. Нейната „палитра“ е брутална, но коректна. И няма принцеси, които превземат сърцето на злодея.

А жените са влюбени в този мит и милионите тираж ми говорят, че нямат никакво желание да го развенчаят.

И това е друга причина да изгубя интерес към това да разказвам истории на тези теми. Но след като вече се разприказвах, следващия път ще ви разкажа и нещо интересно за Калигула...