Михаела Петрова
Винаги, когато се сетя за твоята история, си мисля колко хубаво правиш, че живееш романтично.
Приятел ми го каза наскоро. Смях се много. Първо, защото не смятам себе си за романтик. Второ, защото въпросната история, която този приятел познава, е била възприемана по всякакви други начини от близкото ми обкръжение, но не и като романтична.
За родителите ми беше напълно безразсъдна и безсрамно нагло наивна.
За мъжа, който участва в нея, си беше гръм от ясно небе, с чиито последствия още му е трудно да се справи.
През повечето време се държи все едно въобще не му се е случвало такова нещо. А когато му се налага да застане лице в лице с резултата, го играе готиния, хладнокръвен симпатяга. Както правят мъжете-пичове, когато са оставени без избор. Свършва там, каквото трябва съвсем отговорно и набързо изчезва там, където е избрал да си построи сигурен гръмоотвод.
За приятелките известно време историята беше пикантна клюка, която ги поставяше в любимата им ситуация да отсъждат кое е криво и кое е право. И чат-пат да се опитват да ми вменяват усещане за драма.
Не знам дали е романтична – казах, - но поне не позволих да бъде драма. Колкото и хора да се опитваха да ме убеждават, че това е правилното, човешкото, женското отношение към ситуацията. Колкото и да ми казваха, да сляза на земята. Колкото и да ме поучаваха, че не мисля за бъдещето.
Това е романтичното – не спираше да държи на своето, моят приятел.
Ей затова ви обичам поетите – ако превърнеш нещо, което всички мислят за драма, в поезия, то вече става романтично.
Това ни кара да обичаме живота. Обичаме го, нали?
Във всяка секунда.
Ето, знаех си, че си непоправим романтик.
Такива разговори си водя понякога с моите приятели – поетите. И ми олеква. От най-различни гравитиращи човешки драми, дадени и недадени прошки.
Което пък ме отвежда към друг разговор, който проведох същия ден. Няколко часа преди да се окажа непоправим романтик.
Един мъж ми разказа как никога нямало да прости на жена си. До края на живота й. Не до края на неговия. На нейния. Без да е ясно кой пръв ще си замине от този наш объркан в понятията си свят. Мълчах дълго, защото не исках да му се бъркам. Потокът на думите за онзи, който си има болка в душата е по-ценен, отколкото някоя мъдрост, която имаш да му кажеш. Но все пак отговорих, когато ме попита: Ти това можеш ли да простиш?
Аз всичко прощавам. Защото съм егоист.
Как така „защото си егоист“?
Когато не съм простила или нося обида, ми е тежко. Чувствам се тежка. Като простя, ставам лека. Обичам да ми е леко.
Ти си луда.
И това става. Стига да ми е леко.
Добре, хайде чао.
И друго съм забелязала в живота си. Че повечето хора капитулират, когато те виждат, че си добре, макар по техните мерки и теглилки да би трябвало да си много зле. Очевидно си луд. Няма друго обяснение.
А те от лудите се държат на безопасно разстояние. Стряскат се много, когато им разкажеш като виц някаква история с драматични обрати. И успяват да произнесат само дума N 6 от речника на Людоедката Елочка от „Дванадесетте стола“ на Илф и Петров – а именно: „Ужас“. Може би помните, че от цялото богатство на руския език, тя употребяваше само 30 думи. Но много често, моите интелигентни, съвременни слушатели, не стигат дори до произнасянето на друга любима нейна фраза: „Ама, че го рече“ или поне последната дума от речника й: „Охо!“.
Не се обяснявам и на онези, които ще ми кажат: „Помисли си защо го привличаш“ и на бърза ръка ще ме пратят на поправителен в някой ашрам, на ритрийт, на лекция на известен гуру. Или поне на хомеопат. По тази тема с привличането мога да ви кажа само едно: каквото си привлякъл, с него можеш да се справиш. Ако не ти е по силите, нямаше да го привлечеш. Толкова по темата.
Да се върнем към романтиката. Докато си говорехме всякакви други неща с моя приятел – поет, на втори план ми течеше филм на различни мои истории и така, докато го слушах и говорех, хвърлях едно вътрешно око и на кадрите от прожекционната машина на любовния ми живот.
И установих, че той е прав – изплуваха ми само романтични моменти.
Разни залези и онова магично притъмняване на небето преди буря в морето, розовото на изгрева, което поемаш с дъха си и докато си го издишал през целувка, е станало огнено жълто, созополски утрини с дъх на текила, вкуса на соленото по загоряла кожа, дъха на топлата прегръдка в мразовита зима, учестеният ритъм на сърцето му, който премина като ток през тялото ми, смеха заради потопен ръкав на яке в сос с гъби, докато потъваш в очите му, наситената със страст пара на минерален басейн под звездите, онзи sms: “Ich liebe dich auch”, който спря времето и го премести в друга паралелна Вселена. И така, от кадър в кадър, се изпълвах с неописуема вътрешна радост, че всички тези изживявания съм аз. Чистотата на моят аз. Извън всички персонализации и без никакво значение какво е станало или не е станало след това.
Ето това искам да ви пожелая в месеца на любовта. Отдайте се докрай на всеки миг, в който я почувствате. Тогава истинската ваша същност започва да трепти във вас. И всяко преживяване става истински красиво. И непоправимо романтично. На колкото повече такива мигове се отдавате, толкова повече такива мигове ще изживявате. И никак няма да ви се занимава с разните му там драми и прошки. Те ще се въртят около вас, ще се опитват да ви привлекат вниманието, да ви въвлекат в своята сериозност, но накрая ще си подвият опашката и ще кажат онова „Добре, хайде чао“.
