Нали го знаете онзи лаф, че е лесно да се обича човечеството, но е трудно да се обича човекът.
Дълбоката мъдрост на това послание е особено осезаема по време на горещниците.
Независимо от изобретяването на дезодоранти със 72-часова защита от изпотяване.
Това няма да е текст на тема „къпете-се-бе-хора”. Ще го извъртя пак към онези, с които си пресичаме пътя „под завивките”, защото рубриката е такава и няма да я бойкотирам с по-общи социални теми. Само деликатно ще напомня най-любимата ми част от интервюто с една от най-известните мадам /от старото поколение/, Ксавиера Холандер: „Каквото и да искате да правите с българския мъж, първо го изкъпете”.
Жената беше решила, че това е най-важният съвет за българските жени, защото гостуването ѝ беше по това време на годината. В жегите човек се сеща за тези неща постоянно, защото ги намирисва независимо от готовността си да обича човечеството.
Но нека сега да сведем света до двама. Понякога се чудя защо след някое харесване, последвано от нехаресване, хората не си признават честно, че миризмата на другия е стоп-фактор много повече отколкото всякакви други обяснения кой какъв е и защо такъв е. Нямам предвид миризмата на „некъпано”, а онази сладострастна пот, която се нарича „феромони”.
Съгласна съм, че би звучало твърде обидно, ако се каже в прав текст: „миризмата ти нещо не ми понася”, но в крайна сметка, поне на себе си може да го признаем. Вместо да си измисляме някакви други причини, поради които той „нещо не ми харесва”. Всеки е достоен за обич, нали така? Но не всеки мирише така, че да си го гушнеш. Нещата са прости.
Същото е с харесването. Наскоро мои приятели, които навлязоха в любовната фаза, наречена „ще ти е много сложно да живееш с мен”/”и на теб няма да ти е лесно” – много сладка фаза впрочем, любима ми е... та, водят си те някакви такива диалози, в които гъделичкат и подлагат на сложен тест емоционалните си реакции и в някакъв момент той я попита: „Добре, какво толкова харесваш в мен?” – този банален въпрос. А тя го погледна изумено и искрено каза: „Миризмата”.
Тогава си спомних за един случай, в който на подобен въпрос преди време дадох най-грешния възможен отговор: „Обикнах те”. Много по-честно от моя страна щеше да бъде, ако бях казала самата истина: „Вкусен си ми”. Те и двата отговора са си честни, но проблемът с първия е, че реципиента го чувства като някаква гигантска отговорност, която не е готов да поеме, а при втория просто би поднесъл вкусното ти блюдо на тепсия. Ето точно колко важна е правилната комуникация.
В книгата си „География на блаженството”, Ерик Уайнър разказва историята на свой колега-англичанин, решил завинаги да остане в Тайланд и малко се възмущава на наивността му да се довери на сладката усмихната драстично по-млада тайландка, която повтаряла, че го обича „както маймунката обича банана си”. Обаче също така признава, че със сигурност е приятно да чуваш такива неща. Момичето не лъже човека, че го обича в някаква дълбочина, достойна за Ибсенова драма, казва си самата истина. Няма грам манипулация, само лекота и всички са щастливи. Стига драмата да не им е важна.
На мен понякога ми е важна. Обичам онова упражнение да израствам чрез нея, но в общи линии, вече не съм нито достатъчно млада, нито достатъчно глупава, за да вярвам, че ще каля духа си, гладувайки здравословно, когато някой ми е вкусен. Както и обратното – никакви най-прекрасни качества на света не биха ме спечелили, ако надушвам нещо, което не е „моята миризма”.
Ако мога да сведа най-кратките любовни съвети до три, те са: души, опитвай, казвай истинската истина, онази, най-простичката, първичната. И това е. Останалото е декор и спектакъл, който ти е интересно да гледаш и изживяваш.
Прочетете още от Михаела Петрова в Edna.bg:
„Да ти има нещо” – новата ми стара страст
Нов превод на съветите на леля ти