Припомняме ви един текст от сайта, свързан с Адел и любовта (бел. ред)

„Няма значение, че вече не сме заедно, ще намеря някой като теб…“

Така пееше Адел в Edna нейна, безкрайно любима моя песен преди няколко години.

А гласът ѝ разтопяваше и взривяваше сетивата ми на хиляди вселени.

Вчера, на световната премиера на новия ѝ албум, като зависима от музиката ѝ, преслушах всички нови песни… И се разпилях се между емоционалните си полюси…

Мелодиите на Адел винаги са ме подтиквали да мисля любовта, да я анализирам, да я осъзнавам...

И наслаждавайки се на пристрастяващите куплети, бе невъзможно бушуващите усещания в мен да не бъдат предизвикани.

Какво се случва, когато Edna любов приключи? Къде потъват или се прехвърлят всички чувства и спомени? Винаги ли обичаме еднакво и по равно?

Склонна съм да вярвам на теорията за сърцето като кутия. Пространство, в което се съхранява любовта ни към специален човек. Намираш само това, което си прибрал вътре. И колкото повече време минава, колкото повече преживявания трупаме с него, това пространство се запълва прашинка по прашинка, кадър по кадър.

Но уви, малцина са тези, изпитвали любов към един единствен човек. В повечето реални житейски ситуации, по един или друг начин любовта се изчерпва. И тогава следва влюбването в нова личност. И от твоя страна, и от страна на онзи, свързан с миналите ти кадри.

Случва се. И е блажено да изпразниш всичко възможно от „кутията“, да я изпратиш мислено към новата любов на твоята бивша любов. С добро. С благодарност. Без думи. С мъдрост.

Според теорията обаче трябва да запазиш едно едничко нещо в това пространство, вече готово да погълне привързаността и влечението от някой нов. Да съхраниш последния кадър: снимка на илюзията – на този човек, който си обичал безрезервно; снимка на съзнанието, която то е направило точно на онази специална светлина, знаейки, че е за последен път. Неповторимият момент, създаден от милиони преплитащи се причини.

В песните любовта звучи като филм: за хора, които не биха могли да се спечелят отново, преосмислящи живота си, неспокойни и безразсъдни, търсещи се след години; за хора, които помъдряват. В реалността любовта по-скоро е болезнена - и докато я има, и след като си е отишла...

Казват, че любовта не е връзка между двама души, тя е опънат ластик между тях. Ако единият се откаже, болката отива в този, който е държал докрай.

И сърцето-кутия, макар и страдащо, няма как някога да е празно: във вселената празнотата не съществува - когато отдадеш, ще получиш.

Не помним влюбването. Единственото, което знаем вътрешно, е че докато държим ръцете си, усещаме колко много ще ни заболи, когато ги пуснем. Помъдряването е осъзнаването колко много неща не се нуждаят от коментара и вниманието ни.

В живота има моменти, които хората трябва да знаят да не изпускат. Балоните са проектирани, за да учат малките деца на това. Обикновено колкото повече порастваме, толкова по-дълго време отнема да разберем простичките неща. И да пазим кадрите.

А когато се докосваме, тишината е така приятна. Независимо дали този миг е в миналото, настоящето или го виждаме пред нас.

Когото и да срещаме по пътя в живота си, първата мисъл, която която трябва да ни изпълва, е "Желая ти щастие". Едва тогава, сред мълчанието на мъдростта, ще осъзнаем, че любовта винаги е била и ще бъде на мястото си, дори и още да не сме я срещнали.

*Текстът и заглавието са вдъхновени от песните „Send my love (to your new lover)”, "When we were young" и "Hello" - от новия албум на Адел „25“.