Миналия път обещах, че ще поговоря малко повече за игрите на порасналите деца. И съжалявам, ако ще разочаровам някого, но няма да говоря за секс игри, нито за манипулативните и флиртаджийски номера, които си въртим един на друг, за да спечелим надмощие в битката за сърцата си.
Такава битка е неуместна по условие. Окей, винаги някой ще успее да уцели онова слабо място на другия или романтична струна, която ще задейства резонанса на желанието за обвързване. Това не е Бог знае колко трудно. Всички сме замесени от една и съща мая, привличаме се не на принципа на противоположностите, а на огледалния принцип "което си прилича, се привлича".
Така че изненадите, очарованията и разочарованията, биха могли да се предвидят сравнително лесно. Дори не е нужно да имаме чак такъв опит – знанието за тези неща е колективно. След като синът ми, когато беше на 14 години, успя да прецени недостатъците у момичето, което харесваше, с репликата: "това, че у нея има неща, които не ми харесват е много добре, защото така няма да имам илюзии", значи не е нужно да си овършал половината свят, за да си наясно с базовата специфика на отношенията.
От друга страна, дори и когато сме доста пораснали, имаме нужда и от илюзията за другия, в която се влюбваме. Тя е романтичният фактор. И много често функцията й е да ни свърже и настрои на честотата на самата енергия на любовта.
На огледалния принцип тя отразява нашата собствена готовност да обичаме, а не задължително тази на другия човек. Но и това би могло да се разбере сравнително бързо. Няма нужда в такъв момент да се разочароваме, че този, който е събудил нашата собствена чувствителност от зимния й сън, не реагира на този образ или дори съвсем го игнорира. Със сигурност и ние не сме отговорили на неговия илюзорен образ. Този момент обикновено е тънък и деликатен – игра на сляпа баба. И двамата все още сме със "завързани очи" по отношение на това с кого наистина си имаме работа.
И по никакъв начин не е уместно да се водят дълбокомислени разговори кой на какво не е готов за другия, за какво може и за какво не може да се реши. Този момент е прекалено близо до предишния познат статут - в една зона на комфорт, изградена от всичко, което запълва живота на двамата поотделно.
А нека не забравяме, че живеем в свят, който е толкова препълнен с неща за правене, гледане, четене, посещаване, посвещаване, осмисляне, че ако има нещо, за което по-рядко ни остава време, то е да останем насаме със себе си. Ние буквално нямаме време за онзи древен тип "самота", в която имаш нужда вечер да си споделиш нещо с любим човек. Обратното е – по-скоро се налага да "вместваме" в претоварения си график интимната половинка.
Така че, много често решението да си останеш в зоната на комфорта е далеч по-лесно, отколкото всякакви рискове, свързани с непознатото предизвикателство да вместиш другия за повече време от "едно кафе", обяд/вечеря/бар/светско събитие/секс, но не всеки ден и не наведнъж. Това е точката, в която най-лесно могат да бъдат прекъснати отношенията. Но с малко далновидност и пренебрегване воплите на егото, е уникален шанс да бъдат развити в благоприятна посока. Това най-лесно става с осъзнатост, че е дошъл точно този момент и включване на детския модел "да си играем заедно".
Няма да забравя какво направи преди години едно бивше мое гадже в един такъв момент. Точно бяхме провели един от онези леко неприятни разговори като "големи хора", в които се лъжехме взаимно, че ей сега ще си останем най-добрите приятели, защото другото нещо не ни се получава.
Окей, разбрахме се и положението е ни напред, ни назад. Освен единият да стане и да си тръгне и да оставим празнотата да се самозапълни с прещракване каналите на телевизора, а после – питие в някой бар, нямаше какво да правим заедно повече.
Тогава той взе някаква детска йоника, която попадна пред погледа му, и каза: "хайде да посвирим". Истината е, че през целия ни романтичен период, с всички кръчми, барове, приятели, хубави и не толкова хубави нощи, никога не си бях прекарвала по-весело и радостно с него от тези часове, в които си свирихме на детската йоника.
И не, не се разделихме тогава. Нямаше как, вече си имахме "нашата си песничка", която можехме да си изпеем и сутринта. Доста време след това и по съвсем други причини пътищата ни се разделиха.
Но тогава, може би защото децата ни поотделно бяха получили за Коледа различни игри, ние започнахме да се събираме, за да ги играем. Канехме и общите ни приятели и по едно време всички вкупом установихме, че е далеч по-яко да играем на игри, отколкото да осъмваме преяли и препили по всевъзможни кръчми и после да се вкарваме във филми от есемеси, получени в три през нощта.
Това се оказа и много лесен начин да запознаем децата си, без да им натрапваме ангажимента да имат отношение към нашата връзка, преди ние да сме решили в каква посока искаме да я развиваме.
Освен всичко друго, игрите – дори най-обикновена табла, дама, скрабъл, монопол, домино, лабиринт, както и настолните игри, аналог на компютърните, могат да свършат една "черна работа", за която иначе ще ви трябват години – докато играе, човек винаги разкрива характера си, начина на мислене, как реагира на победа и загуба, търпелив и толерантен ли е или лесно се афектира.
Има ли нужда да внушава на другите, че са тъпи, а той е велик, какъв му е късмета, лъже ли, хитрува ли на дребно, но най-вече може ли да понесе спокойно репликата "това е само игра", независимо дали при победа или поражение.
Така че, игрите – в най-буквалния смисъл, а не романтичните моменти, са онова, което винаги ще ни даде безпогрешна информация с кого наистина си имаме работа и тогава – отвъд илюзиите, съвсем трезво може да се прецени наистина ли искаме да се обвързваме с този човек или е най-добре да му благодарим за романтичните моменти, които са отключили собственото ни желание за партньорство, и да отидем да си играем с някой друг.
На сляпа баба, разбира се.