Преди няколко дни моя приятелка от "Фейсбук" публикува този статус. Да допишем изречението, защо хората се събират да живеят заедно.

Имаше най-разнообразни отговори – защото са луди, защото ги е страх от самотата, защото не им стигат парите за наем, защото харесват точно това уважение и точно тоя секс, защото се обичат, за да има с кого да си пият мастиката...

Най-много ми хареса отговорът на авторката на статуса, Илона Цветанова: "Пасват си на лудостта, затова се обичат. Това за наема е друга тема. Моят мъж казва: "Делим си залъка", това е страхотно май?"

"Деленето на залъка" беше доразвито и на следващия ден по един толкова красив начин, че всякакви клишета на тема любов  в този момент бяха забърсани като трохи от масата: "...това е прекрасна метафора и реалност едновременно. Човек трябва да усеща съпричастие и подкрепа, дори когато седим един до друг и си мълчим, всеки зает с нещо свое."

Дадох си сметка, че това не е често срещан въпрос. Много по-често се питаме "Защо не живеем заедно?", "Кога ще заживеем заедно?". Дори когато децата излязат от дома на родителите си, обикновено предпочитат да бъдат с някой съквартирант, отколкото да заживеят съвсем сами. И това не е само заради наема. Или заради страха от тъмното. Това второто не е смешно.

Познавам един мъж на 50 години, който ми е казвал, че причината да не остава ден без жена (а той е от тези, които ги сменят честичко), е че го е страх да спи сам. И когато се случи да е сам, спи на светната лампа. Никога не бих си го помислила за този успешен, приятен и "без отклонения" човек. Когато за първи път ми сподели тази своя драма, лицето му се преобрази, сякаш се включи фотошоп на ускорение и видях в него детето, което се чувства напълно изгубено и беззащитно в този свят на сенките.

Тогава си помислих и каква невероятна сила има жената, без дори да го осъзнава. Бас държа, че на нито една от красавиците, които обитаваха спалнята на този мъж, дори през ум не ѝ е минавало, че тя за него е храбър рицар, който го пази от чудовищата на нощта.

Така че, причините Edna жена да бъде набързо поканена в дома на мъж за трайно съжителство могат да бъдат доста по-различни от допускането, че е ударила бингото с някого, който не се страхува от обвързване. Или че е открил сексуалната богиня на мечтите си в нейно лице и тяло. Може да си има други демони човекът и класическите драми около обвързването да са му последна грижа.

Това все пак е изолиран случай, който сложих за цвят.

Истината е, че в историята на цялата човешка цивилизация досега подобен въпрос е бил немислим. Или поне равен на също толкова философския въпрос: "Защо се раждаме?" 

Хората винаги са живели в общества – малки или по-големи, в които са споделяли начина си на живот. Дори не са се питали това от любов ли го правят или за да има с кого да си пият мастиката. Така са устроени нещата още от времената, в които мъжете са ловували, а жените са се грижели за децата, облеклото, ядливите растения и всичко останало, свързано с бита. Сами са живеели единствено шаманите, вещиците, знахарите, лечителите, хората, които са имали грижата за баланс на природните сили на дадено място. На тях им се е полагало да не се разсейват с разни любови от частен характер, заради грижата им за цялото.

Откакто ни нагази епохата на индивидуализма, все повече хора започват да живеят сами. Без да са шамани, вещи в занаята, знахари, лечители или каквото и да било друго от серията "ангажимент към баланса на природните сили".

Напротив, случва се по-често да внасят дисбаланс със страховете си от "споделяне на залъка". По мои скромни наблюдения, това си е сбъркана работа. Защото поощрява егоизма.

Днешният живеещ сам човек е много по-загрижен за себе си и собственото си пространство и това е причината изведнъж да открие самотата като психично заболяване. Защото освен всичко друго, освен ако не е творец, който има нужда от време на време от своето време за общуване с въображението си, т.е. отново с "цялото", какви ли не бръмбари започват да се появяват в главата му, когато е сам. И когато няма кой да внесе известна корекция и да го подсеща какви са характеристиките на реалността, в която се е родил, като едното нищо започва да вярва на изживяванията, които ражда фантазията му.

Не е случайно и че спасението за такива хора е работохолизмът. Интуитивно се грижат да прекарват повече време в някаква среда, населена и с други хора.

Индивидуалистът – самотник, може да не ги харесва, може да негодува, да ги смята за прости, некадърни и какви ли не, но това не променя нещата – отдава себе си на работата, за да бъде близо до хора, където си намира моделите на поведение и на тъща, и на съпруга, и на деца, и на роднини, които иначе избягва. Това не важи само за мъжете, а и за жените със силна индивидуалност. И те си намират среда, в която някой да им отиграва моделите на свекъри, съпрузи, деца, роднини...

Илюзията, че не си трайно обвързан, не делиш имоти с тях и може да ги напуснеш, когато си поискаш, спестява само някои от материалните проблеми на истинското семейство, но като цяло не влияе на взаимоотношенията. От тях винаги ще имаме нужда, за да еволюираме, за да опознаваме човешката си природа, за да изпитваме удоволствие, за да решаваме проблемите си, за да си създаваме проблеми, които после да решаваме, да преоткриваме не само любовта, но и емпатията. И най-вече онова, което можем да направим заедно като съмишленици и партньори в изкуството на самия живот.

Всички имаме нужда от споделено човешко присъствие, с което ни е приятно. Имаме нужда да се грижим един за друг и от човешката ни топлина и смях. Това е естествена част от природата на човечността, струва ми се. Моят отговор на въпроса "Защо живеем заедно?" е този.

Пък нека е клише. Дай Боже всекиму такова клише.

P.S. И не се бъркайте в работата на шаманите и вещиците. Те са друга история и по принцип не участват в състезанията по "имане", за разлика от индивидуалистите. Всеки един от тях би ви посъветвал да живеете заедно с някой друг. Ако ви посъветва нещо друго, значи е някакво менте, на което не бива да обръщате внимание.