В далечната провинция, където се беше оттеглил, животът течеше просто. Той се плъзгаше отгоре му. И сигурно нямаше да промени нищо, ако пълната луна не се беше отразила в огледалото на банята.

Съвсем същата като в нощта, когато тя побягна разплакана по улицата, а той изчака достатъчно дълго, за да не хукне след нея.

Снима я с телефона си. Не нея, а луната. Публикува снимката във Facebook и написа "Аууууууу..."

Този начин избра, за да ѝ каже, че съжалява, но не е имал друг избор, освен да бъде достатъчно гадно копеле, за да може тя сама да си бие шута, без да му се налага да казва онези думи, в които и двамата не вярват - че ще си останат приятели.

Бяха само леко увлечени. За кратко. Не можеше да разбере защо му е сърдита и минава от другата страна на улицата, за да се направи, че не го е видяла. Нищо не си бяха обещавали. Супер детинско е това пълно игнориране. Времето минаваше. Забрави я. Изкара няколко връзки с готини момичета, които не се разсърдиха така като нея. Съобразиха се с правилата на играта, която всички наричаме „Големи хора сме”.

„Големи хора сме” обикновено означава: прекарваме известно време заедно, не привнасяме драма. Не търсим изрично връзка, нито създаване на потомство.

Ежедневието ни е толкова натоварено, че дори да си обещаем нещо, то просто няма как да се случи.

Вярваме, че е ценно да приемаме като дар всеки миг, в който можем да останем прегърнати и да усещаме дишането си, пулса, да си поиграем с меките фаланги между пръстите – там където би опирала халката, ако я имаше, добре че я няма..., докато се правим, че не си преплитаме ръцете, а само се закачаме.

Сексът е повече акт на приятелство, отколкото акт на обвързване. Оставаме в добри отношения. Говорим си, смеем се, удряме по един лайк на статусите си в социалната мрежа. И животът ни на „големи хора” продължава в месомелачката на ежедневието.

Но там, в провинцията, където времето сякаш не се интересуваше от обичайните мерни единици, той имаше време да чуе собствената си нужда от споделено присъствие. Няма какво да се лъжем, липсваше му най-вече сексът с жените от типа „големи хора сме”. Не смееше много да припарва до местните момичета, защото в този малък град всяка такава връзка би означавала обвързване. Не само с нея, а с цялото ѝ родословие. Това беше абсурд.

Липсваше му и кухнята – не само на мама, а и на градската среда, в която познаваше всяко място, където виното и храната бяха точно това, което го караше да се чувства като потомствен аристократ във верния клуб. Но с времето си даде сметка, че най-вече му липсваше усещането за женско присъствие, когато се прибере в малкия мъжки апартамент. Точно както имаше нужда от приятелите си, когато гледаше мач на Гришо.

За изгубените жени се сещаше по-скоро, когато си пускаше филм. Понякога, колкото да не говори на въздуха, си представяше, че коментира нещо от видяното с някоя от тях. Случваше се да разговаря във въображението си с жените и когато вечер слушаше песента на щурците. Веднъж тя му беше казала, че не ѝ харесва като мълчи, защото жените обичат мъжкия глас да резонира в ушите им: „Няма значение какво говориш, когато чувам звука, знам дали всичко е окей. Иначе се притеснявам, че нещо не е наред”.

Тогава той си беше помислил: „Всяка с лудостта си”. В една от тези нощи, насаме с щурците, се сети, че е можел да ѝ каже: „Затова ли не спирате да говорите – за да ни накарате да кажем нещо?”. Представяше си как тялото ѝ се разсмива – щом кажеше „хаха, да”, приличаше на баскетболист, който изпъва тялото си нагоре, за да хвърли кош.

А когато се засегнеше от нещо, се навеждаше  – като животно, което се снишава и затаява дъх, за да скокне върху плячката си. Такива детайли си спомняше и за другите жени, които остави в типичното за „големите хора” неведение за характера на онова, което е била интимната им връзка с него. 

Тази вечер, обаче му проговори луната. „Сега остава и да ми дойде цикълът” – пошегува се със себе си, колкото да олекоти безапелационната заповед на светещото ѝ лице веднага да си събира партакешите и да се връща. Върна се. Не му хрумна друго, освен да ги покани на обяд една по една. Толкова дълго си ги беше измислял по време на доброволното отшелничество, че реши да провери дали наистина отново го привличат. С една хапна дюнер набързо, с друга изпи три бутилки вино, докато изслуша всички градски клюки, които беше изпуснал, от трета получи отговор „хайде, друг път”.

Тя, която не му говореше, отговори: „Тъкмо вадя пълнените чушки от фурната. Идвай“. Отиде. Хапнаха, посмяха се, ... и така.

Както повечето истински истории, тази не завършва с „и те се оженили и заживели щастливо”. Нещата не се случват по този начин.

Някои от „големите хора” наистина се чувстват объркани, когато изживеят красиви и пълни с любов мигове, а после се оплитат в лепкава нелепост и депресия, ако всичко това не прелее в готина връзка. Но онези, които преминат през объркването, научават, че невинаги се влюбваме, за да ставаме двойка, а само, за да успее сърцето да се отвори достатъчно, за да стигнем до вътрешните си светове. Затова ни застигат решения да се оттеглим някъде, където да се научим да се заслушваме в себе си, в щурците и луната.

Колкото до нея. Историята е банална. Бяха ѝ открили тумор, а тя бе решила да не казва никому и да се лекува като изживява само радостни неща. Онази вечер той ѝ сервира драма. Избяга, защото беше избрала да не докосва „тази храна за болестта”. Няколко месеца по-късно, лекарите казаха, че са се объркали, няма никакъв тумор. Така и не се разбра имало ли го е, нямало ли го е. Както не се разбра тия двамата имаха ли връзка, нямаха ли.

Едно е сигурно обаче – помогнаха си взаимно да навлязат във вътрешния си свят, където поотделно откриха много красота. Пораснаха в любовта. Приеха себе си, такива, каквито са си. Сега вече наистина са големи хора.

А той колко е щастлив, когато гледа спортните предавания с приятелите си, не си говори сам, когато гледа филми и се храни като потомствен аристократ на „своите си места”, не искам да ви казвам...

На човек наистина му трябва малко – да оцени живота си, нещата и хората, които харесва. Толкова.