Мария Николова
Така и не се научих да разбирам жените…
Онези, които всеки ден публикуват в профилите си в социалните мрежи снимка, претендираща за “разтапяща сърцето”, придружена с неизбежното отбелязване на настроението “се чувства обичана”.
И разбира се, към този пост обезателно, желаещ или не, “се тагва” профилът на техния любим.
Върху снимка с ръце, гривни, крака, пръсти на крака, домашна трапеза, чиния с палачинки, седалки в кино, чаши с вино или домашен любимец се добавят и емотикони с целувки, сърца и изплезени езици…
А моят, изплезен от умора, вижда такива постове при всяка нова порция “виртуална храна”, която Фейсбук очаква да погълна… колкото и да се старая да я “хайдвам” (крия).
Случайно или пък съвсем нарочно, по стечение на обстоятелствата трите конкретни снимки, които ме подтикнаха да напиша този материал, бяха на момичета, които познавам много добре. И бях наясно със състоянието на техните връзки. А те - не бяха никак подобни на това, което изглеждаше през Фейсбук…
И другата повече от интересна подробност: нито един от профилите на тези "така обичащи" момчета не съдържаше и следа от отсъдената му безмерна любов. Хммм…
Какво се случваше тук?
След това се замислих за тях - защо ли го правеха? Замислих се за интимността, за границите, които може би трябва (или може би не) да си поставяме, когато споделяме пред целия ни виртуален свят тези съкровени житейски парченца пъзел.
В миналото хората са държали на всяка цена да имат добра репутация пред обществото, като примерно и задружно семейство, макар нещата отвътре да са имали пропуквания. И сега ли е така? Честно казано, вярвах, че живеем във време и свят, в които "какво ще си помислят хората за нас като ни видят" вече не е значим фактор.
Знаете ли, ще ви споделя кога аз се почувствах истински обичана за последно… Бях на едно много специално и прекрасно място, където телефонът ми нямаше обхват. И до мен беше най-невероятният човек на света. Толкова омагьосани от момента, и през ум не ни е минавало да го снимаме. Сякаш обективите бяха чистичко и искрено съзнанията ни.
Нямам отбелязване от този миг във Фейсбук, но го помня толкова детайлно. И мога да опиша и на сън всяка мъничка прашинка от подробностите по тази ретроспекция.
Далеч съм от мисълта, че точно аз съм съдникът и критикът, които е способен да дава оценки на тези обичащи се, истински или виртуално… Дори няма да отричам, че колкото и да съм се старала да спазвам “социална хигиена” в профила си, също съм залитала един-два пъти в подобни онлайн ситуации.
И ще ви призная… Точно във времената, когато съм го правила, съм се чувствала най-неудовлетворена, изгубена и разочарована от любовта си. Тъжно, но факт!
Слава Богу, най-влюбените ми снимки, така и не допуснах да докоснат стената ми във Фейсбук. Надявам се да ги опазя и занапред.
Защото в тях са скрити свещени мигновения: сърцето ми, когато все още никога не е било разбивано; душата ми, докато все още е вярвала, че тази любов е вечна; очите ми, още преди да са срещнали толкова много нови вселени в бъдещето, след щракването на кадъра.
А сега помислете кога наистина сте били обичани истински… Преди 2 дни, преди 2 месеца, преди 2 години… или преди 2 лайка във Фейсбук?
Когато се чувствам обичана - е взрив! Не е Фейсбук. Настръхване, бунтуващи се атоми, лудост, разюзданост, пламъци, искане, копнежи, сгушване, вцепенение, незабравящо се ухание, необятни пространства, тайфун...
Но не е Фейсбук. Друго е! А твоето какво е?
Прочетете още:
Бившият, бъдещият, настоящият...
Мъжете с прашки, жените с чашки
