Всяка двойка, в чиято компания имам удоволствието да прекарвам време, изглежда се е запътила към някаква светла витрина на магазин. А магазинът е толкова високо, че трябва да извия врат и да засенча очите си с ръка.
Виждам някои как се дърпат като дечица и не искат да влизат в търговския център. Други още с потни длани делят сладолед на първия етаж и се кискат помежду си. Трети седят отстрани на перилата, разпелири черни чадъри и (се правят че) не знаят дори къде се намират.
Когато двама се качат на ескалатора: тогава започва всичко. Тогава за първи път се хващат за ръка и единият пита „Правим ли го?“, а другия кимва и прави първата крачка „Правим го.“
Говорим си за...
По правилник, вече са признали любовта си, опознали са се малко телом, малко духом, знаят кой къде си слага очилата преди да си легнат един до друг.
Знам, че не винаги е било така, затова го наричам „ескалаторът на любовта“, модерната движеща сила на модерните взаимоотношения. Но това, че процесът е малко по-лесен и щадящ, не помага за смазващите очаквания (и болки в ставите), които те дебнат по пътя нагоре.
Първо ниво: голямото „да“, за което вече споменах. Първата крачка те изпълва с радост, тревожност и еуфория. Безценно и същевременно надценявано преживяване.
Второ ниво: среща с родители/родителски фигури. Ако тук нещата не се получат, никога няма да се получат. Освен и ако двамата нямате родителска фигура.
Трето ниво: бяла спретната къщурка. Като малка още ми казваха „Преди да се ожениш, мила, трябва да го видиш пиян и да поживееш с него“. Тръпки ме побиват само като си го помисля. Затова и като знаех, че някое момче започва „да си ме харесва“ се правех на ударена или го избягвах. По възможност сменях училището.
Ниво четвърто: годеж и брак. След една до три години бос, бавен и напрягащ валс върху кухненски ножове, двойката решава, че съжителството им е възможно, търпимо, желано. Обичта гори силно у тях и няма видима причина да не си кажат второ „да“. Подготовката за сватбата винаги ми е изглеждала освежаваща и годениците блещукат като феи, поръсени със звезден прах.
Ниво пето: дете. Без карта „дете“ изглежда не може да се влезе в магазин „семейство“. Или поне не се усеща по този начин, защото ако влезеш без, продавач-консултантите няма да те оставят намира, докато не се съгласиш да си я издадеш. Екслузивно!
Това са всички нива, които мога да видя от моя етаж. На ниво шест знам, че се намира техническата поддръжка, а за ниво седем само се носят легенди.
Приземена съм, не защото си нямам другарче, или защото не искам нищо от магазин „семейство“. Искам и още как. Но, ах, колко много хора всеки ден се ронят от ескалаторите (някои от доста високо) и колко много от тях не могат да правят нищо друго, освен да се возят на него. Виждам и щастливците, които бавно и полека се катерят прегърнати, защото силно, силно искат всичко това да им се случи. Обичам им разговорите и пръстените за вярност, и кокетните квартири.
Аз и моето другарче им се радваме, носим им подаръци от съседни пазарчета и весела компания, а те ни даряват с мъдрост и ни учат какво е търпение.
Знам, че с когото и да се кача на ескалатора, ще окапя много преди да стигнем върха. Но това не прави любовта ми по-нисша и не може да ме спре да стискам силно ръката му, да му правя супа, когато се разболее и да му сплитам косата вечер.
