И така, продължавам да обяснявам необяснимото, свързано с нашите емоции, страсти и крехкия баланс на онова, което наричаме „щастие“ и „нещастие“ през алтернативния поглед на програмиста, с който случайно се запознах. Знам, че много хора ще кажат: „Майната му, предпочитам да го живея, не да си обяснявам каквото и да било“.

Обаче истината е, че този дар - „да го живеят“ притежават малцина. „Да го живееш“ означава във всеки един момент да си напълно осъзнат и да поемеш 100% отговорност за това, което се случва вътре в теб и какво изразяваш като следствие в света около теб. Така ги разбирам нещата с „живеенето“. Хората, които го могат, или са си дали труда да извървят пътя до тази осъзнатост, или в много редки случаи са „програмирани“ по този начин от рождение.

Като казвам „програмирани“, имам предвид, че са избрали да се родят с едно или няколко еволюционни стъпала по-нагоре от масата и имат относително стабилизиран баланс между физическо, емоционално, ментално и духовно тяло. Тях няма какво да ги мислим, интуицията им ги води през живота като сърфист през огромна вълна. А те просто присъстват в своята концентрация и автоматизирано майсторство и се оставят всички емоции да преминат през тях, без да ги задържат. Защото си знаят инстинктивно – задържат ли дори една, независимо дали е на страх или възторг, край със сърфирането. Вълната ще ги помете. Когато вече са стъпили на сушата, могат да кажат: „Леле, какъв кеф“ и да са вдъхновени да го направят отново и отново. Но по време на преживяването просто преминават през него. С автоматизирана концентрация.

Щастливи хора са това, може би ще си помислите. Не. Не са. Но не са и нещастни. Те знаят, че в един и същи момент можеш да бъдеш щастлив и нещастен, волен и напрегнат, притеснен и спокоен по една и съща причина. Така че няма смисъл от категоризации. Те просто СА. Тук и сега.

Е, да обаче са сами, ще си кажат други. Ако си такъв концентриран, с овладяни емоции и просто преминаваш през живота, къде остават любимите хора, семейството, децата, партньорството, секса – някъде на брега, вечно очакващи ги и притеснени дали този път ще се завърнат. Или ги напускат, примирени, че макар такъв човек да е много чаровен и секси, появи ли се вълна, която иска да яхне, на него не можеш да разчиташ за семейство. „Аааа не, може да страдам от време на време, но си искам емоциите, пък“.

Няма проблем – кой каквото си иска, това получава. Този разговор е за онези, които могат да допуснат две идеи: а) че емоциите могат да се култивират, когато се постараеш да оплевиш упоритите плевели от градината на чувствата си; б) че умът може да бъде партньор в това облагородяване на почвата във вътрешната ни градина, вместо да продължаваме да водим вътрешната битка между разум и чувства. Съгласете, че и от емоционално ГМО никой няма нужда. С чувства „готови за консумация“ и „формули за успех и сигурен оргазъм“след претопляне в „микровълновата“ ни заливат отвсякъде – филми и сериали, медии, семейство, приятели, социални мрежи, цялата обкръжаваща среда. Засищат на момента, но при редовна употреба, в крайна сметка разболяват. Това е положението.

С нашия програмист се споразумяхме още в самото начало, че всички приемаме концепцията, че ние сме архитектите на света, в който живеем. Точно така – самите ние на някакво ниво сме създатели на „матрицата“.

И доброволно сме се съгласили да „живеем“ в своето творение. Просто сме забравили и сега беснеем срещу лошите хора, които са я създали, за да поробят човечеството.

(Това може да ви се струва твърде откачена идея, но и мита за Адам и Ева ще ви се стори откачена идея, ако не сте свикнали с него. В крайна сметка, в него също присъства модела на „невинната жертва“ и Бог, който потрива ръчички: ей сега ще ви накажа, като не слушкате, а вместо това папкате ябълките на познанието. Белите петна в еволюционната теория на Дарвин също няма да коментирам. Който е окей да бъде маймуна, да си бъде. Свободният избор да се свързваш с библейски, животински архетип, а през последните десетина години със „сценаристите“ и „архитектите“ е част от куверта, който се предлага на тази планета).

Та така, споразумяхме се, че ще си говорим като „архитекти и сценаристи“. И заедно стигнахме до следния извод: Не само че можеш да пренапишеш емоционалната си програма, а си длъжен да го направиш, ако искаш да еволюираш като човешко същество.

Как става това? С дисциплина, комбинирана с творчество. Единият му ужас бил да го будят рано. Можел човек да убие, разказва. Установил, че като малко детенце го мъкнели в тъмни зори в добро и лошо време, в преспи сняг и проливен дъжд към омразната детска градина, където му давали храна, от която той повръщал – програмните кодове на много неочаквани емоционални реакции, го водели все до един и същи извор. Мразел майка си и баща си, които му го причинявали. Казвал си, че никога не иска да има семейство, защото го свързвал с мъченически затвор. И разбира се, повечето му връзки били или жива мъка да се съобразява с правила, към които изпитва спонтанен гняв, или бягство, за да спре тази мъка. Преломът дошъл, когато разбрал, че това е програма, с която не е длъжен да се съобразява.

„Когато видиш нещо като програмен код, в цифрово изражение, е много лесно да го освободиш“. Освободил се осъждането на родителите си, защото те хората, като не са били осъзнати, нормално е да са действали като роботи, задвижвани от програмите на своето подсъзнание. Каквото и да са му причинили, разбрал, че не е лично.

И се заел да „пренапише“ кодовете на живота си. Започнал да си навива будилника за 5 часа всяка сутрин. За да се отдава на творчеството, което обича. Сложил си и норматив. Няма не искам. Няма спи ми се. Ставал и се концентрирал, докато не започне да усеща раждането на красотата, която създава, милувката на вдъхновението, сладострастния екстаз на музата. Излизал да се разхожда, за да наблюдава красотата и на най-лошото време. А после си приготвял за закуска неща, които галели небцето му и му нашепвали: „ти си много обичан, аз се грижа за теб“. „Създадох си нов навик – да приемам събуждането като творчески акт, в който откривам възторг. Станах сам на себе си майка и баща“, каза. „И вече нямаше никакво значение те какви са били, как са разбирали живота, какво са ми вменили. Техните убеждения вече не са част от моята програма. Мога да съм им благодарен за живота, който са ми дали. Няма нужда от повече“.

А затова какво се случва, когато избереш „шантавата идея“ да бъдеш майка на себе си, ще разкажа следващия път.