Михаела Петрова
Беше гадже на моя приятелка.
Запознахме се една нощ, когато тя се беше напила и искаше всички да са съпричастни с начина, по който иска да се забавлява.
Много недоволна беше, че сме такива сухари, на които им е достатъчно да си пият питието и да обсъждат хаотично извънредната активност на някакъв министър в есемес комуникацията му с ресорни журналистки, досадното и готиното в европейското кино, от какво се влияе масовият вкус, имаш ли морални ценности, ако приемаш роля в система, която не поддържаш, но това е шансът да те припознае като свой и така да я разрушиш като в „Списъка на Шиндлер”, преувеличена ли е или силно занижена бройката на убитите евреи, как рекламните стратези успяват в онова, в което се провалят мисионерите - да свържат милиони хора по света с любовта им към един продукт - идол.
Моята приятелка не се интересуваше от тези приказки. Танцуваше насред заведението и убежваваше свежо младо девойче, че след като има такъв бюст, това я задължава да живее декадентски. Доведе я при нас, за да ѝ кажем и ние колко е важно да прави любов постоянно, както с мъжете, така и с жените. Заливаха се от смях. Гаджето я гледаше сякаш е лекуващия ѝ лекар, а нас – с поглед, търсещ разбиране. Когато я подбра да си тръгват, си казахме, че му даваме най-много още три седмици с нея. По-малко бяха.
Той продължи да се появява на онези места, на които вечеряше и пиеше нашата пъстроцветна и разнородна компания, обединена от един-единствен принцип: усещането „този е наш“, онзи „не е наш“. Вече бившето гадже на моята приятелка, беше „от наште“. Срещахме се все по-често по естествената траектория на местата на битуване на нашия вид.
Беше вманиачен по рекламни клипчета с кратки забавни истории. Не мирясваше, докато не ги покаже на всеки, готов да посвети следващите часове от живота си на обстоен анализ как чрез рекламата могат да се изпращат смислени послания, а не безумни тъпотии. Как се композира кадър, за да те залепи за екрана, кога визията те дразни, къде, как и защо се слага 25-ти кадър и колко е важно осветлението за общото възприемане на идеите.
Беше си наумил, че съм идеалният копирайтър (това е човек, който създава текстовете за реклами и събития, чиято цел е да привлекат внимание на голяма аудитория). Знаех, че ме сваля, но в случая нямах нищо против. Беше секси, и беше от „наште”.
Освен това, спираше да анализира света, когато правеше любов и човек можеше малко да си отдъхне. Четеше онова, което пишех и постоянно измисляше къде да отидем, за да имам още атрактивен материал за моите текстове. Това беше другото ми голямо отдъхване. До този момент не бях имала връзка, в която мъжът да се радва, че пиша. По-често ги притесняваше. С този симпатяга вършехме големи щуротии. Случвало ни се е да се обличаме специално и да играем театър, за да изглеждаме естествена част от някакви места, където веднага те разпознават и не те допускат близо, ако не си от тяхната порода.
В редките случаи, когато в отношенията ни се настаняваше някой модел от класическите връзки, в общи линии го коригирах с някое и друго: „ей, момченце..., не така“.
Много държах профилактично да му напомням, че не сме точно двойка. Което, разбира се, не важеше за него. Ако го хванех в издънка, се цупех и сърдех. И започвах да пиша есемеси на онзи, в когото бях убедена, че все още съм влюбена. Нищо, че никога не си прекарвахме толкова добре, че имаше алергия от моите писаници, че не знаеше какво да ме прави, ако желанията ми се простират отвъд обувките, чантите, роклите, украсата в дома и пътешествията извън страната.
С момченцето, което не обичах, но ми беше гадже дълго време, си разказвахме за другите си любови – хората, които не можеха да бъдат „наши”, но ни вдъхновяват да съчиняваме драматични есемеси.
Спомням си една такава Коледа, като идеално режисиран кадър от филм, в който насред идилията от нежно блещукащи светлинки, разопаковани подаръци, аромат на мандарини и тамян, на содена питка и ошав, се настани сгъстяващо въздуха мълчание. Нагнети се напрежение от типа „да влезе убиецът”. В кадър: два мобилни апарата, върху които всеки поставя и отдръпва ръката си като при нервен тик. Нечие дълбоко разочарование проговаря първо: „По принцип е въпрос на възпитание да отговориш на коледен поздрав, нали?”. Друго, опитващо се да бъде хладнокръвно разочарование, отговаря: „Да”.
Тогава получих есемес. Не от онзи, когото чаках.
А от вътрешния си глас.
Може би защото имах тишината на своя страна. Когато сме потопени в пространство на красота и уют, започваме да забелязваме ясно фалша, който изграждаме като защитен свят. И истинското разочарование от невъзможността да живеем без любов се настанява като „убиеца в пиесата”.
Разсъждавах колко много хора са избрали някакъв такъв партньор – „техен” по много параграфи, добър и толерантен, свестен, но без опцията да изживяват своята истинска страст. В колко много семейства има коледни нощи, в които не получават честитката, за която жадуват – като неприлично предложение, а не от възпитание. И как това не мога да го избера за цял живот, колкото и добре да се чувствам през всичките останали дни.
Тогава се почувствах щастлива: „Ние обаче сме късметлии” – казах. „Да” – съгласи се той. Мислеше, че защото сме пичове и можем да си признаем, че очакваме есемеси от онези, с които искаме да бъдем в този миг на споделена красота. Оставих го да мисли така. Късметлии сме, защото не сме двойката, която ще си причинява това изтезание години наред, докато повярва, че навикът да споделяш живота си с някого е любов.
И с тази история поне за себе си, имам отговор на въпроса: имаш ли морални ценности, ако приемаш роля в система, която не поддържаш, но това е шансът да те припознае като своя и така да я разрушиш?
И отговорът ми е: преди да приемеш роля в система, която не поддържаш, всъщност нямаш истински опит как управляваш своите морални ценности в действие. Особено когато става дума за клишетата: любов, състрадание, радост, вярност, посвещение.
Играйте добре заедно! Весела Коледа!
Прочети още от Михаела Петрова в Edna.bg:
Истината и спестените мръсни чорапи
Хранителен режим за (не)обвързани
Мъжете плащат вечерята, жените инвестират във връзката
