Офисът ни се намира на входа на най-голямото гето в България. Снощи нещо се залисах в работа до тъмно, затова тръгвайки да отварям, се спрях да се ослушам за "странни шумове".
Чух гласове. Момчешки, който се караше, и отвреме-навреме момичешки – тих, лаконичен. Гласовити неканени посетители има редовно в двора ни. Няма преборване с това. От преждевременно състарени мъже с дузина овце до невръстни психически, но активно натиснати тийнейджъри.
Колко ли ромски деца са заченати в двора не смея да мисля. Идва полиция, минава СОТ, но след тях животът отново завладява територията на празния двор. Защото от тази улица насетне няма дърво, трева, градинка с пясъчник и пейки. Тук си е идеалното място за романтични срещи. Кой с музика, кой с кафенце, кой с бутилка евтино газирано. Знам от намерените отпадъци сутринта.
Но този път срещата не беше любовна или поне не в моите очи. В сумрака видях сгушено на стълбата момиче. Дете. Над нея момче, още неизлязло от калъпа на бебешкото. Начинът, по който се беше надвесил, ми напомни сцена от трилър, където садист, приведен над жертвата, бавно и ледено обяснява какво следва. В ръката си държеше свит на две колан. Около четири сантиметра широк. Сега разбрах странния шум, който ме накара да се спра преди да отворя. Било е плющене.
Нарочно заключих много бавно. Очаквах момичето да използва присъствието ми, за да избяга. Но тя продължаваше да стои. Погледнах я, а тя сви лицето си в якето. Изминах пет метра и спрях зад дървото на тротоара. И видях как той замахна и удари с колана през лицето й.
Рязко тръгнах към тях, убедена, че тя ще изпищи, ще изохка, ще промълви. Не! Стоеше и се гушеше в якето. Блокирах. Чувствах се неуместно. Постоях, постоях и напуснах в недоумение сцената. "Е, като ти е толкова акъла пък, аз какво да направя?!? Щом ти харесва да те бият..."
Да, ама не! Всяка следваща стъпка ми се забива като пирон в съвестта. Тя не е виновна! Сигурно я боли, но дори не предполага, че може да му откаже. Бой, секс, заповед... Може би е гледала много пъти как бият майка й, сестрите й, нея.
Приела го е като необходимото зло в отношенията с мъжете. Много жени са възпитани да търпят насилието. Не само тук и не задължително бедни.
Ако някой и подаде ръка, човешкото същество ще се събуди, ще покаже съпротива. Спирам, тръгвам и се боря с нежеланието да се намесвам в "чужди работи". Не защото отчитам факта, че е тъмно, няма хора по криминалната улица на входа за гетото, а аз съм петдесет кила жена, а защото не намирам как да стигна до съзнанието й.
На метри виждам служител на охранителна фирма, който свети с фенерче по скатаните ъгли. Рутинна проверка. Слава тебе, Боже! Съобщавам, че в съседния двор бият жена. Той не пита нищо повече. Загася фенера и тръгва. Стоя. След минути излиза от нашия двор, побутвайки невръстния садист. Онзи се оправдава нещо. А до тях се мъкне битото момиче като протяжно на висок глас се кара с охранителя. "А, за кво, бе, бате?".
Минават покрай мен, без да ме отразят. Всеки с репертоара си. На пръв поглед сюрреализъм. Всъщност тя е малка, но вече знае, че спасителят ще направи каквото може и ще си тръгне, а тя остава в този свят. И момчето ще остане. Затова е солидарна с палача си. Толкова е страшно, че ме е срам! От шанса си да имам нормален живот. Срам ме е от коженото ми палто, от скъпите ми ботуши. От бъдещето ме е срам, където нея я няма. Определено я няма, а аз не знам как да променя нещата. Освен да извикам охрана, с което да и спечеля още един бой.
Докато чаках на спирката, разпознах охранителя в силует със знак на охранителна фирма. Беше с още един. Между тях момчешка фигура. Фенерчето не беше запалено, а вървяха към неостветения подлез.
Тя нямаше да се еманципира, поне не скоро. Но той нямаше да спре да бие жените, защото по-силният бие! Предстоеше да му го напомнят. Вероятно... с най-добри намерения. И защото – не знаят друго решение.
Като мен, като нея, като него.