По това време на годината, на човек все му се налага да вземе отношение по казуса Свети Валентин срещу Трифон Зарезан,  двамата заедно или пълна дистанция от “тези глупави празници”. 

Ние в медиите, обикновено мислим месец по-рано какво да предложим на драгия зрител, читател, слушател през този ден. Същото се случва и когато продуцираш събития. Налага се да се вземеш някои важни решения: дали да потечеш от сладост или да си по-хладнокръвен и стилен по отношение на любовта. Или да се съсредоточиш върху виното и с локална надменност да обясняваш на целия достъпен свят древните корени на местния ни празник, останал като древно ехо от вакханалиите на бог Пан.

В крайна сметка, когато става дума за празник, винаги са включени и двете.  Остава въпросът как да се дозира премерената сладникавост. Няма какво да се лъжем. Всички я обичат.  Рекламодателите – също. А пък за търговците, тези дати са първото по-голямо събитие, през което повеждат своята битка за аудитория между кича и нещата, направени с вдъхновение, сърце и майсторлък.

Дълги години нямах особено отношение към този празник. Но щом хората му се радват, приемах го. Преди време, в едно от списанията, за което работех, решихме да направим брой за “тъмната страна” на любовта. Не беше, за да се правим на интересни. Вярвахме, че истините за това какво ни причиняват емоционалните възходи и падения, трябва да се казват. Това бе броят с най-нисък тираж. Не искаха хората да четат за дълбокото и тъмното, което отключва интимността ни с някой друг. Искаха си розовите балони.  Пък ако има и чантичка в списанието, още по-добре. Отне ми много време да отстъпя и да приема, че за повечето хора е достатъчно трудно да преминават през перипетиите на своите емоции, за да си причиняват и травмата да четат за това. 

И точно с този казус е свързана и личната ми промяна, що се касае до Свети Валентин. Опитах се да погледна от друга гледна точка дори и на комерсиалния момент. През тези дни, съвсем откровено се продават  емоции – на любов, на радост, на творчеството, на усещането за празник. Изкушаваме се да даваме, дори за непотребни неща. И за първи път няма да кажа нищо лошо, защото разбих  “кода”. Чувството, което наричаме “празнично”, е апотеоз на даването. А даването е любов. Това е същността на тази енергия. Любов е когато самият акт, че даваш, те изпълва с радост. И си е самодостатъчен.

Любов е също, когато се освобождаваш от някакви задръжки. Да изпитваш удоволствие от това да бъдеш пълен глупак. Да хвърлиш на вятъра пари за цветя, за балони, за сладки джунджурийки, бижута, брошки, картички, възглавнички, няма значение  какво. Да се разтовариш от притеснението “утре няма да има” и да го замениш с “кеф ми е, правя го”. Да се отдадеш на импулса да доставиш радост, да покажеш отношение, да почувстваш свидна емоция към някого, да ти е гордо, че хубави хора са част от  живота ти.

Това е да дадеш. От време на време човек трябва да си позволява да потече от сладост,  та чак “пръстите да си оближе”. Да се лигави, да говори с умалителни, да бъде дете, което примира от възторг на шарена сергия и само от него зависи да си накупи всичко, за което някога родителите му са казвали: “Сега, за какво ти е този боклук?”

Защо не? Нека. От тази сладост не се пълнее, а както всички знаем, се слабее. 

Не на всеки му се удава да се отдаде докрай на тази сладост. На мен например, ми е чужда. Щом се излигавя, започвам да се чувствам неудобно и нелепо. Но смятам, че е истински напредък, че мога да я гледам, да ѝ се усмихвам и ценя радостта, която предизвиква.

И все пак, моля, подаръците ми да бъдат стилни. И не толкова буквално ”валентински”. Предпочитам да си пусна китайски фенер към небето, отколкото балон-сърце. Трудно ми е да преглъщам сладост. Но малко добре премерена сладникавост за всеки е добре дошла.

Именно тя превръща едно преживяване в празник, а както вече се разбрахме – да се чувстваш празнично, означава, че си в настроение да даваш. Любов.