Максим Горки казва, че трябва да гледаме на всеки ден като на нов живот.
Често сбъднатите молитви са основание за тъга, а привидните случайности – източник на вдъхновение и възторг.
Животът е интересен с това, че е непредсказуем.
Хората се вълнуват от онова, което се случва на другите.
В нашите очи обикновено чуждите радости са по-големи, а нещастията – бързо и лесно преодолими.
Егоизмът не може да бъде преборен, но е дразнещ, когато го озаптяваме в компанията на някого. Стане ли дума за любов, егоизмът взема връх, какъвто Хималаите не знаят.
Колко трае любовта? Според Бегбеде три години, а според мен – колкото си поиска. Защото тя нас избира, не ние нея.
И когато отговарям по този начин на хората, в първия миг те са смутени, но след секунди сякаш някакво странно спокойствие ляга на лицата им. Истината винаги е най-благородна. Клишетата могат да кажат всичко останало.
Любовта не е за всеки. Затова е толкова желана, толкова преследвана и толкова труднодостъпна. Не всеки е добър катерач, върховете имат своите любимци. Обичаме да се самозалъгваме. В очакването, че нещото все пак ще се случи, се корени ентусиазмът да упражняваме вдишване и издишване. Хималаите винаги будят възхита, а онези, които достигат Еверест – благородната ни завист.
Единствено голямата любов, която виждаме у други хора, в книгите или на кино, не е способна да събуди злото в нас, освен ако не сме лично засегнати. А това често се случва. Всъщност, случва се непрекъснато.
Няма верни заклинания за обич. Любовта никога не може да бъде на дъното в чашата с кафе, защото не е предсказуема. Ако беше, всички ясновидки биха били най-щастливите жени на света.
Любовта е всичко онова, което осъзнаваме като липса, докато не видим в някого своето собствено продължение. Огледаме ли се в очите на другия, той е липсващата плочка от нейния пъзел. Като в игра на „Лего“, когато се усмихваме, щом закрепим последната пластмасова тухличка в кулата на романтичен замък...
Любовта лети с крила на ангел. Обича висините, но онези, които нито можем да видим, нито да си представим, докато не кацне като птица на рамото ни. Но кацне ли веднъж, Еверест се превръща в обикновен връх на планина, за който не бихме си хабили времето и усилията.
Любовта трае колкото си поиска и точно в нейната самонадеяност се крие възторгът от живота, който ни е писано да изживеем. Независимо от всичко.
