Михаела Петрова
Колко пъти ви се е случвало? Да изградите нещо с най-голямата любов, на която сте способни и то да започне да се руши точно когато си мислите, че вече всичко е наред?
Да се влюбите, да имате общи мечти, да повярвате най-чистосърдечно, че тази ваша любов е способна да преподреди личния ви свят по най-добрия начин и нещо по средата да ви спъне – недоверие в партньора, недостиг на сила и у двамата да се справите с всички ежедневни задачи, които засягат битовото оцеляване, различия в убежденията по отношение на ролята на мъжа и тази на жената, ревност...
Не от други жени или мъже, ревност от други негови приоритети и занимания, различни от вашата обща цел. Или пък развиване на непоносимост към него, защото личните ви приоритети са се променили в посока, която на него му се струва неуместна. Това може да бъде дори начинът, по който виждате бъдещето на децата си.
Все ситуации, в които и двамата се чувстват предадени един от друг. Психолозите се надпреварват да повтарят, че потърпевши на нашия небалансиран емоционален свят са децата. Макар да има такива случаи, то изкривяванията в детската психика се случват само ако в семейството присъства агресия.
Когато родителите си имат техни вътрешни противоречия, свързани с партньорството, но не ги решават по грозен, а по мирен и толерантен към нуждите на другия начин, децата също имат свободата да бъдат олицетворение на духа на своето време, а не пряка рефлексия на родителските проблеми.
Поколението на „нашите майки“ – говоря за майките, родени през 30-те, 40-те и 50-те години на миналия век, е правило компромиса да преглътне това чувство „че си предадена“ в името на това децата поне да израснат в семейство, където майката и бащата са физически присъстващи. Може би не особено щастливи и „успели“ по каквито и да било критерии, но заедно. Отглеждащи децата.
Последствията от войните е дало на това поколение много силен стремеж за оцеляване и смея да твърдя, че по тази причина „компромисът” да останат заедно дори заради навика, не е бил само в името на децата, а в името на оцеляването и приоритета да подсигурят бъдещето на своите наследници.
Поколението жени, родени през 60-те беше първото, което се разбунтува и издигна високо глас в подкрепа на идеята, че родителите не трябва да жертват личното си щастие, мечти и кариера „в името на децата“. Чудесна илюстрация на тази нагласа е филма „Керъл“ и репликата на главната героиня по време на делото за развод:
„Аз мога да остана в семейството заради дъщеря ни, но няма да бъда това, което съм и тогава детето ми ще бъде отгледано от човек, който не съм аз.“
Цитирам по памет, но това е смисъла. Когато избрах да отгледам сина си без физическото присъствие на баща му и го оставях на грижите на баба му и дядо му, за да се отдам на приоритетите, които смятaм за важни, не позволих някой да ми внуши чувство на вина - че не съм до детето си или че не съм му осигурила семейство. Опиташе ли се някой да ми мята такива змийчета в дворчето, ги хвърлях обратно с думите: „Синът ми има нужда от щастлива майка, а аз мога да бъда такава, когато следвам собствените си приоритети“.
Много пъти съм чувала: „А какво щеше да правиш, ако родителите ти ги нямаше?“. Това „ако“ не е било в моя свят. И няма да спра да вярвам, че не е било част от реалността ми, защото съм била непоколебимо убедена, че изборът ми на начин на живот сам по себе си е подредил нещата така, че да имам това удобство.
Резултатът беше, че в моментите, когато сме заедно, си играех със сина ми. А това създаде помежду ни доверие, което нямаше да е същото, ако бях човекът, който го учи и на правилата на едно общество, към които самата аз съм много избирателна. Повечето от жените, родени през 60-те, не се разминаха само с един брак. Те бяха първите, които започнаха да приемат деца от други бракове като свои, търсеха щастието си без значение с какво наследство бяха партньорите, с които избираха да се свържат.
И бяха по-широко скроени по отношение на секса. Не по вулгарен начин, а по-скоро преставаха да вярват в отношения, в които тази магия на свързването между двама души се е потушила под тежества на ежедневието. Първото поколение, което настояваше да получава своите оргазми, а не да отхвърля това съпружеско задължение, докато го направи неуместно и мъжът се прехвърли на любовниците, докато пази илюзията за семейство.
Без значение от какъв произход сме били, независимо от желязната завеса, като деца на времето си, ние, момичетата и момчетата – поколението на 60-те носим духа на времето си. Родени сме, за да оповестим правото на свобода.
Следващите поколения са по-различни. Едни прегърнаха идеите на консуматорското общество и идеята да съществуват в общества, които обещават кариера, просперитет, отворени граници пред разнообразни възможности да обогатиш света си с нови гледни точки и играчки. Поколението на 70-те е онова, което първо въведе в дома си технологиите, които освобождават повече време за други занимания – културни, хобита, пътешествия.
„Хипарската“ и разкрепостяваща енергия на 60-те беше заменена от нещо, което мога да определя като „корпоративна социална политика“ на цялото общество. Това е поколението, което започна да се грижи за здравето си със спорт, с нов тип синтезирани храни, полуфабрикати, въобще всичко, което не губи от времето за най-важните приоритети: кариера и забавления.
Има много здрави семейства от това поколение, защото с опростяване на домакинските задължения, и двамата започнаха да се справят по-бързо и ефективно. Активният социален живот пък ги държеше на вълната. В общи линии този тип двойки се движат в мини общества със сходни интереси, но все общества, които се поддържат.
Ако някое семейство закъса материално, обществото му намира нови административни или корпоративни длъжности и нещата се стабилизират относително бързо. Това са хора, за които винаги ще се намира добре платена работа, чиито деца са в елитни частни училища и колежи в чужбина. Има и самотни войни, които са си окей.
Така или иначе са на върха на някое корпоративно управление. А в свободното си време, с удоволствие гледат децата на своите братя и сестри, за да могат да поемат и те своята глътка въздух. И не на последно място – в България това е поколението, което случи или да си наследник на „реституция“ или на социалистическа номенклатура. Добра основа, за да не мислиш за ежедневното оцеляване.
Да се фокусираш върху хоби, кариера, изкуство или дори някакъв по-умерен тип рентиерство. Взаимоотношенията в тези семейства могат много дълго да си останат добри и да преживеят различни трусове, стига да е спазено условието „ние имаме“.
Поколението на 80-те е много разнолико. Най-добрата илюстрация за него е онази реклама, в която детето на някакви хипари, става костюмар, а наследникът на онези с благородническа осанка, става изтрещял пънкар и родителите се питат: „Къде сбъркахме?“. Но като цяло, негово е времето на елекронните партита, фестивалите, леките и синтетичните наркотици, а в последствие на здравословното хране, вегетарианство и веганство, завръщане към природата, но с всички необхидими технологични играчки.
Никакво връщане в каменната ера. Това е основното послание на най-актуално-значимото поколение, което е в разцвета на своите 30 години. Здравословно, природосъобразно, удобно, практично, но заедно с новите технологии. И връзките им са такива – много по-здравословни от нашите.
И мъжете и жените от това поколение умеят да казват ясно какво искат. Може да пострадат, ако другият не приеме тяхното. Но продължават напред, докато не постигнат онова, което съвсем коректно са заявили, че искат. Още по-интересното е, че веднъж направили своя избор с ясно съзнание, са отговорни за него. Рядко отговорни за семействата си, но без да виждат нищо лошо в това да имат своите лични забавления и радости извън дома.
Те живеят в мир с факта, че има неща, които просто не можеш да събереш на едно място без да стане издънка. И не ги събират. Но нищо не им пречи да си ги изживяват.
Поколението на 90-те е онова, което започна да внася фундамента на виртуалния свят в нашата реалност. И хич не му пука дали старите поколения смятат това за някакво зло, за нещо, което води до отчуждение. За тях това е единствено начин на свързване. На каква основа ще бъдат изградени интимните отношения на това поколение, е рано да се каже. Ние, на което и предишно поколение да принадлежим, със сигурност няма да разберем нито къде сме сбъркали, нито с какво точно сме постъпили правилно. Така че ни остава само едно – да правим неща, които ни карат да се чувстваме добре. Всичко друго е провал.
За поколенията, родени след 2000 и особено след 2012 г., за които вярваме, че са „нови деца” и са призвани да внесат съвсем нова енергия на тази планета, не смея нищо да кажа. Освен едно - да ги обичаме и показваме любовта си към тях, независимо през какви изпитания ще премине интимния свят на майките и бащите им.
Още от Михаела:
Любов моя, моля те, не прави всичко за мен
Да се сгуша в него, в мига преди да заспим
