„Да ти натиснат бутоните” – знаете го този израз.

Сигурно и го употребявате, когато опитвате да обясните внезапно избухнала симпатия, непоносимост,  любов, омраза, гняв, възторг, вдъхновение, възбуда, цялата палитра човешки емоции.

Общо правило е, че когато „ти натиснат бутоните”, не си в състояние да предотвратиш подсъзнателните си реакции.

Потиснеш ли ги, става по-лошо – заболява те главата, вдига ти се или пада кръвното, разсейваш се и те пресреща инцидент, ставаш „карък”,  забравяш си ключовете, телефона, нещата, които си приел, че ти е важно да ти бъдат подръка.

Недай си боже, ако не се усетиш навреме, те прасва някой инсулт, инфаркт..., за който всички се чудят: какво стана, толкова спокоен човек беше. 

Точно така си счупих ръката наскоро. Придружих сина ми в Холандия, където ще бъде студент. Разприказвахме се с чичото, от когото наехме велосипеди и на довиждане той ми каза: „И сега, какво, момчето на мама, ще остане само”. Реагирах мъжки: „Ще трябва да се справи с това”, но 20 метра по-нататък, на съвсем равно и безопасно място, с много ниска скорост, изгубих баланс и с невероятен финт паднах на лявата си ръка.

Още докато се приземявах и бях все още цяла, схванах, че това е чиста проба емоционален удар, но вече нямах технологично време за баланс. Чичото ми натисна бутоните, които покрай цялата динамика и организация около заминаването „на детето”, бях подтиснала. Не нарочно.

А защото бях изпълнена с повече динамична енергия. Лявото, женското, майчинското вече беше в изкривената си форма на контролираща подкрепа. При това – отдавна.

Когато приятели ме питаха: „Мъчно ли ти е?” от неудобство казвах „Да”, но не го чувствах. Разбрах, че ми е мъчно, че едновременно с подкрепата си, губя и контрола едва когато болката в лявата ръка прониза цялото ми същество. Нали знаете, това е дундуркащата ръка.

Когато бебетата са малки, ги държим с лявата ръка, за да може да действаме – да ги храним и други обслужващи малкото същество дейности, с дясната. Банално е, факт, но така стоят нещата – едно от нещата, които прави женската ни същност е да дундурка, да бъде подкрепяща основа.

В текста ми за обратния феминизъм вече обясних как дори по невнимание, поради естествената специфика на обществото, в което живеем, отглеждаме мъже, които свикват да бъдат дундуркани от жени.

А ние толкова се срастваме и автоматизираме навика да го правим, че понякога наистина е нужно „да те халоса нещо”, за да се осъзнаеш. Да се издигнеш и да видиш истинската картинка – как оставената празнота от онова, което си подкрепял, но вече няма нужда, създава болка.

Но все още не си давах сметка, че онова, което боли е загубата на контрола. Не съм сигурна, но може би, ако бях казала на чичото „Ще трябва да се справя с това”, ако бях осъзнала, че синът ми си е окей, че всичко, което съм му дала до 19-тата му година, трябва да му е достатъчно, за да се справи сам,  а аз съм тази, която не е добре, вероятно нямаше да падна от колелото.

Не го  бях усетила навреме, за да си дам време да спра, да вляза дълбоко в себе си и да се препрограмирам. 

Това и казах на приятелката – хомеопатичен консултант на семейството ни, на която се обадих, за да питам кога да си изпия арниката и колко пъти.

За да не губя време в дълги разговори в роуминг, обобщих ситуацията: „Не успях да се препрограмирам и паднах”. „Добре, защо не си даде време преди да замине, просто да седнеш и да се наревеш хубаво?”. „Не го чувствах”. „Добре, вземи си еди колко си пъти арника и гледай да се наревеш добре, за да не подхванеш с дундуркането някой мъж като се върнеш”.  Добра забележка. 

Спомням си, точно когато синът ми получи писмото си за прием в Университета, житейското ми колело се завъртя така, че се появи един мъж, който умее/ше да ми натиска разни бутони. Тогава една друга приятелка ми каза: „Това е чудесно, защото сега, синът ти като замине, ще ти се появи празнота, която ще запълниш”.

Тя си мислеше, че ми казва нещо хубаво, аз го „чух” като аларма за тревога. И станах много бдителна. Докато отношенията ни се развиваха, наблюдавах какво ме кара да се свивам, какво – да се разгръщам, кога и на какво реагирам автоматично като програмиран робот. И факт – „роботизираният ми”, подсъзнателен рефлекс беше именно дундуркането.

То ме правеше щастлива, изпълваше ме с чувство за смисъл. Но забелязах, че то създава и друга много мощна илюзия – „че контролираш нещата”.

Когато някой се е отпуснал в подкрепящата ти енергия, ти имаш абсолютната власт и контрол да го насочваш и навигираш. Бебето може да гледа само натам, накъдето го обърне майката с контролиращата си ръка. Ако се разпищи, тя се завърта и сменя гледната му точка. Точно това правех и с този зрял мъж, при това съвсем осъзнато.

Наблюдавах и не вярвах на очите си каква невероятна власт даваме на хората, на чиято подкрепа се доверяваме. Имах добри намерения и му подсказвах действията, които му помогнаха да си стъпи на крака, но добрите намерения са оправдание. Те никога не са окей. И то съвсем не защото „не получаваш благодарност”. Аз я получавах до такава степен, че неговото „благодаря” от приятност за егото, стана тотален бич за душата ми. 

Моят партньор в натискането на бутоните ми, издигна този мой „талант” едва ли не в култ и го дефинира като ценност. Колкото повече го идеализираше, толкова по-нервна ставах, докато не забелязах грешката и не прекратих дундуркането му. Рязко. С шут от типа: „Абе, я лети, имаш си крила”.

На тези неща, когато са стигнали кривата на своето изкривяване, трябва да дръпнеш шалтера преди да ти изгорят бушоните. Това не е добра основа за партньорство. Никога. Колкото и фалшиви илюзии за зависимост да създава. 

„Това че ти е мъчно е съвсем човешко, защо искаш да го препрограмираш? – недоумяваше друга приятелка, докато й обяснявах моята концепция за нещата. – Радвай се, че не си някакъв хладнокръвен мазол.

Много се радвам, че си плакала, че си имала човешки и майчински емоции, свикни, че не си някакъв бог, който е толкова над нещата, че може да чувства само каквото си поиска”. 

„Напротив, трябва да го препрограмира” – намеси се в разговора ни напълно непознат мъж от съседната, съвсем близкостояща маса в заведението, в което бяхме. Извини се, че е чул целия ни разговор, след което продължи: „Занимавам се със софтуер и излекувах детските си травми като програмист.

Когато някаква „човешка”, както я нарече, емоция ме обсебеше, си записвах, после превърнах всичко в програмни кодове, видях повтарящите се модели, които разбира се, имаха корен в детството и си пренаписах „програмата”. С дисциплина.

И да, роботи сме. И богове. Едновременно. Приеми го.

А теб те съветвам – обърна се към мен, - ако приемеш моя съвет, да не изцеряваш ръката си напълно, дори и да можеш, преди да си се препрограмирала.

Остави малко болка временно, за да ти създава градивен дискомфорт. Да се подсещаш да сменяш навика.”

С програмиста обединихме масите и си говорихме докато затвориха заведението. Какво още си споделихме за емоционалното програмиране – следващия път.