Михаела Петрова
Срещна ме едно момиче на улицата. Разпозна ме, спря ме и директно стреля с въпроса: „Михаела Петрова, винаги съм искала да те попитам, ти толкова нещастна ли си, че все търсиш смисъл във всичко?”.
По малко по-различен начин преди години, един мой любим ме беше питал нещастна ли съм, след като се ровя, проучвам, чета и пиша за емоционалния свят.
Всеки път се изумявам, когато някой ме изтълкува по този начин. Тогава, понеже забележката дойде от много скъп за сърцето ми човек, я приех лично и дори си я изстрадах – за тази история съм разказала в „Агент на нищото”.
Нещо повече – истински се вкарах във филм, че нещо ми е бъгнато след като не ми стига, че с някого сме се харесали и сме се взели. И няма нужда да бъде по-сложно. Няма нужда да търся причини и следствия, откъде ми е дошло, колко ще продължи, докъде ще ни докара тази работа.
„Да обмисляш стъпките си и да търсиш смисъл е окей, ако ще правиш бизнес. И трябва да видиш полза за другите и добър резултата в банковата си сметка” – беше ми казал още онзи мой любим. Ядосах се три пъти повече.
Направо побеснях. Изтълкувах разсъждението му сякаш искам да планирам развитието на отношенията ни като бизнес проект, от който да видя резултат в банковата си сметка. При това напълно лишено от смисъл, защото няма кой друг да има полза от нашата връзка, освен ние двамата. Много се обърках. Разминахме се като бърз с пътнически влак.
Но след време, самият творчески процес на създаване на книгата, ме изцери. Спомних си, че, когато се срещнахме, си бях съвсем приятно щастлива. С цялата относителност на понятието. Обичам работата си, особено когато е свързана с писане. Отвън може да изглеждам отнесена, замислена, вглъбена, но вътре в мен света е много интензивен. Всяка мисъл, която трансформира ситуации и емоции, които те карат да се чувстваш зле, в насока, която те кара да се чувстваш добре, ми доставя голямо удоволствие. Това е, което правя, когато пиша. По тази причина, не ме притеснява и когато говоря за неприятни неща – раздели, ревност, недоразумения, откровена тъпота. Преобръщам ги с хастара, заигравам се с това да ги разчепкам хубавичко и накрая като фокусник, да ги пусна като бяла птица към света.
По тази причина се обиждах и ядосвах, когато близки хора ме тълкуваха неправилно. Вярно е, че когато си общуваме, дори интимно, внимавам. Не заради себе си и защото очаквам нещо лошо да се случи. Не за да „го хвана в мрежата си”. Не за да не сбъркам. Това са глупости. Човек постоянно бърка. И постоянно не бърка. И е по-добре да плуваме заедно, вместо да се хващаме в мрежите си. А аз съм и прекалено свободолюбива, за да държа в емоционалния си склад рибарски принадлежности.
Внимавам, за да запомня. Защото пиша и наум. Внимавам, за да не изпускам детайли, с които после да си поиграя върху белия лист. Внимавам в картинката. Буквално. Колкото по-наситена е емоционално, толкова повече внимавам. Е, сигурно не изглеждам влюбена и доверчива, но всъщност постоянно съм влюбена и доверчива. В миговете, които изживявам. И не защото търся смисъл, а защото така си играя. Това е моята игра, на която се отдавам инстинктивно. Без въобще да се замислям.
Седя, говорим си и наблюдавам как сърцето се отваря като роза, която до този момент е крила сърцевината си с венчелистчетата, фокусирам се във вибрациите, които започвам да усещам на различни места в тялото си, усещам как кръвта ми циркулира, как ставам по-голяма и понякога дори „тръгвам да се разхождам”, да пея и танцувам някъде далеч от тази стая, този диван, това легло.
Разгръщам се към космоса, към зелени поляни, океански брегове, плувам с делфините, правя си венче от маргаритки. И представяте ли си в такъв момент някой да те шамароса с въпроса: „Ти защо си нещастна?!”... „Каквоооо?”. „Кой, аз?!”, „Защо така реши?”.
Сега, непознатото момиче реши да стреля с този куршум на улицата. Не го приех лично, но си спомних онзи случай. И обичайната грешка във възприятието. И за това колко прибързано възприемаме другите хора. Сигурно и аз го правя. Никой от нас не е застрахован от грешна преценка.
Или защото прекалено много сме в его-то си, или защото сме се изстреляли на светлинни години от него в някакъв момент на любовно вдъхновение. Но все пак отново се попитах: „Търся ли нещо?” Ако търсиш нещо, така е... то ти липсва и е резонно да изпитваш дискомфортът, наречен драматично „нещастие”.
Не, въобще не търся смисъл. Дори напротив, изключително много обичам безсмислените удоволствия. Друго е. Когато съм навлязла вътре в себе си, в онзи постоянен достъп до извора на вътрешното щастие, не търся смисъл. Но го намирам. Във всичко.
А още по-хубавото е, че вече не се притеснявам, когато „хората не ме разбират”. И аз не ги разбирам. Явно е нормално. В едно съм сигурна – когато започнеш да разбираш себе си, вече е много по-лесно да обичаш. Без да се чувстваш длъжен да разбираш другия. А просто да плуваш до него, ако това ти е приятно. Като физическа и чисто човешка близост.
