Михаела Петрова
За любовта няма възраст. Да си припомним мнението на Михаела Петрова по темата (бел.ред)
Дори и в ранните ми 30 години не ми се вярваше, че след 40 любовта би могла да е със същия интензитет, както в по-младите години. Не само заради придобития опит и натрупаната мъдрост (колко пък да сме станали опитни и мъдри?), но и по чисто физиологични причини – биохимията на тялото малко по малко схваща намека, че повече не искаш да раждаш и започва да си върши работата с намаляване на яйчниковия резерв.
Това се отразява на желанието за секс, а когато не е така силно, смятах аз тогава, няма как и да бъдеш толкова неустоимо привлечен от харизматичен алфа мъжкар от другия пол, в когото да започнеш да виждаш единствения в света.
Онова, което си представях, беше, че човек би имал едни по-спокойни, в голяма степен повече приятелски, отколкото страстни отношения. Без да се вторачва толкова в идеята за Единствения. И в общи линии, живот да си живее с кеф, най-сетне без да му притреперва под лъжичката за всички проблеми, с които човек се сдобива, когато има мъж.
Онова, което не си представях тогава, е че след 40-те, дори и хормонът леко да утихва, най-много се изостря факторът "емоционална памет". Всичко онова, което покрай миналата опитност сме приемали като неуспех, неразбиране, ревност, плахост, несигурност и не сме успели да превъзмогнем в отношенията си с някого, никъде не изчезва. Дори след прословутата терапия – "остани известно време сама, обикни и опознай себе си". Факт, човек започва да се чувства много добре. Забравя "глупостите" – всички свои дребнавости, заради които Световната здравна организация успя да класифицира любовта като "обсесивно-компулсивно разтройство".
Натрапчиви мисли за другия, резки промени в настроението, проблеми със самочувствието, самосъжаление, безсъние, главоболие, безразсъдно поведение... всичко това отшумява, когато човек постигне мир със себе си. Но това не дава гаранция, че симптомите с код F 63.9 мирно и тихо са се изнизали от живота ни. Всичко си остава в нас и си трае, прави се на заспало под завивките, сякаш въобще не съществува, докато не ни нагази някоя нова любов. Тогава вдига ръчичка от първия чин и иска своето право на глас. Много е досадно.
Може би този факт е създал лоша репутация на любовта след 40 години. Но да се откажеш от любовта, успокоен че ти е добре без нея, не е никаква мъдрост. Чисто шубе си е.
Дори не точно шубе, а едно почти безсилно: "Оооо, неееее, пак ли? Не го ли надживях това чувство? Писна ми вече".
Но досадата е докато схванем, че тези позадремали демончета у нас не искат да ни унищожават, а искат амнистия. Да забележим какви предубеждения сме натрупали по отношение на тая пуста любов, без която никак не можем. И да ги освободим.
Когато се появят страховете под различни образи на гняв, ревност, неувереност, плахост или каквото и да е... това е най-голямата благословия. Стига да се престраши човек, както когато скача от трамплин в басейна. Знаем, че е безопасно, знаем, че това е шанс да изживеем своя полет, знаем, че в момента, в който се озовем във водата, ще изплуваме щастливи и ще кажем "искам пак"... И въпреки това, всеки път, малко преди самия ръб, едно гласче ще се обади, за да попита "Сигурен ли си, че искаш това?".
Онова, което можем да открием, когато любовта ни налази след 40 години, е че чувството не остарява. Свежо си е, както в ранните 20. Емоцията, която ни изпълва, ако скачаме от скалите в морето на 8 и 88 години, е еднаква. Предубежденията, които имаме за нашите емоции, са онова, което наричаме "остарях за това".
Най-хубавото на любовта след 40 години е, че тогава го разбираш – единственото, което може да се случи на чувствата ни, е да еволюират. И винаги е по-уместно да изберем онези, които карат цялото ни същество да се усмихва.
Още от Михаела Петрова:
Мъжете плащат вечерята, жените инвестират във връзката
