Да се събереш с някого обикновено е по-лесното решение, независимо от това колко приказки са изговорени и колко книги са изписани за това как да привлечеш и останеш с един човек. В крайна сметка привличането между двама души или съществува, или не. Когато има някаква драма и вътрешна борба, тя обикновено е свързана с преодоляване на собствените ни ограничения да приемем в живота си някого, който по някакъв начин не се вмества в начина на живот, с който сме свикнали да се идентифицираме. Или в опит да нагодим навиците, стереотипите и представите си за взаимоотношения към човека, от когото сме емоционално заинтригувани.

Независимо че вкарването на любовта в предварително зададена рамка е безсмислено занимание, не може да се отрече, че сме майстори на спорта в усилието да се опитваме да го сторим. И така... докато всеки капитулира по отношение на стигмите си – кой повече, кой по-малко - няма значение - когато привличането съществува, тези неща се балансират постепенно.

През последната една година обаче е много упорита една тенденция на разпадане на връзките от така наречения "стабилен тип". Независимо дали са скрепени от брачно свидетелство или попадат в категорията "те са гаджета още от училище/студенти... ооо, това е повече от брак". Бракът не винаги означава, че двама души са един отбор, но при дългогодишните връзки без брак, това е сигурно. Когато житейските ценности са формирани заедно, едновременно с порастването в голяма степен ставате "един човек". И поемането по нов, различен път на единия от двамата, може да бъде истински катаклизъм. И за двамата. Независимо кой каква възможност, опитност или приключение е избрал за себе си, извън статуквото на двойката.

При този тип раздели, ухажването наобратно, за което писах преди време, може би не е удачният вариант. И би удължило агонията, създадена от навика да споделяш и правиш заедно с някого всичко. Малко като спирането на цигарите чрез намаляване. Всички знаят, че така цигари на практика не се спират. Или го правиш от раз и изтърпяваш периода, в който навикът е силен, или временно се мъчиш да си броиш цигарите, докато накрая не махнеш с ръка и продължиш постарому. След време, много време, след като навикът и зависимостта е преодоляна, можеш наистина да запалиш една цигара някой път и това вече да няма власт да те върне към предишните навици.

В такива ситуации не бива да се подценява и че като социум нямаме традиция децата да напускат дома на родителите си на 18 години и да си хванат пътя или просто да имат възможност да научат кои са те, извън идентификацията, която до този момент е изградена в семейна среда. Същото е положението и при тези дългогодишни връзки, които са изправени пред решението дали да вдигнат сватба най-накрая и да си народят дечица - или да вдигнат платната и да се впуснат в приключението да изследват себе си и други вариации на многоизмерното понятие любов. Извън отбора, в който на този етап са научили урока за надеждната закрила и подкрепа на другия.

Аз съм непоправима авантюристка и в общи линии винаги съм ЗА подобни решения. Колкото и да се опитвам да спазвам неутралитет по отношение на правото на свободен избор на другите, ако някой е на такъв кръстопът и му е хрумнало да се посъветва с мен, в 97% от случаите ще подкрепя решението да се отправи към личното си приключение, а не в посока на статуквото. Запазвам си правото на 3% неутралитет.

Знам, че тук може да се появи възражението, че сравнението с децата не е едно и също, защото каквото и да правят все ще си останат част от семейството. Докато при интимните връзки е малко по-неправдоподобна представата да обядвате заедно веднъж седмично, за да се видите или да се чувате само, за да знаете дали сте живи и здрави и всичко ли е наред. Подобно мислене според мен отново е въпрос единствено на перспектива и опити да бъдат разграничавани и ограничавани проявите на любовта според формата, в която се проявява.

И няма противоречие с концепцията, че е по-добре подобна раздяла да се направи рязко, както с цигарите. Това е необходимо, за да се даде шанс да бъде преустановено механичното разграничение, че любовта може да съществува само в някакъв предварително зададен от историята на конкретната двойка формат. По-важното е, че при този тип взаимоотношения точно както е в едно семейство, духовната връзка между вас никога няма да се прекъсне. Вие винаги ще бъдете едно семейство – онова, в което са положени базовите ценности. И тези ценности са надеждната опора по време на приключението, а не чисто физическото присъствие на другия.

За да се проявят тези ценности, без загуба на време в типичните за всяка раздяла драми, свързани с чувство на вина и различни взаимни обвинения, би било прекрасно и истински акт на любов човек да направи две неща.

Мислено в себе си да отдаде дълбока почит и благодарност на партньора си за извървяния път дотук и за всичко, което са преживели заедно, за ценностите, които сме възпитали у себе си покрай тази връзка.

Да приложи традицията "Да поседнем преди път" и по отношение на дългогодишната си връзка. Би било много симпатично, ако се прилага и при бракоразводните дела.

Затворете за миг очи и си представете колко хубаво и умиротворено бихте се почувствали, ако поседите една минута в пълна тишина с човека, с когото досега сте споделяли дните си, за да си пожелаете "на добър час".

Без думи, но в опората на духовната връзка, която вече сте създали. Красота.

И ако мислите, че това е някакъв мой идеализъм, задайте си въпроса какво предпочитате: новият ви път да започне с травма от раздяла или с благословията на един много добре научен урок за любовта и партньорството? Когато завършвате един университет, връщате ли се след това в него всеки ден, независимо колко добра основа ви е дал, преживявате ли няколко години драма от раздялата си? Аз поне не го правя и не виждам никакво място за чувството за вина тук. Раздялата може да е причина само за едно чувство – на благодарност. Не че си се отървал от някого. А благодарност за времето, прекарано заедно. Никой не ни е даденост. Никога не го забравайте.