Дълго нямах обяснение защо толкова си падам по брадати мъже. Познавам много красиви, харизматични, но брадатите… това е тръпка!

Някъде на третата година от нагазването ми в психологията си спомних календар на стената от ранното ми детство с илюстрация на Шипченските боеве. Вечер, когато лампата загасваше, скривах глава под татковата брадичка, за да ме пази от страшните  лица, нарисувани там.

Спомних си усещането да си защитена, да има някой, който може да държи на разстояние всеки страх и да спре орда от агресия. Винаги, когато нещо някъде изшумолеше подозрително, бързах да се пъхна под главата му... И вярвах, че ставам невидима.

Така разбрах, че харесвам брадати мъже, защото брадичката на татко беше оставила в мен усещането за сигурност и закрила, които всяко малко момиченце търси, дори когато стане жена.

С годините забравих сцената с опълченците и башибозука, страха от ТЪМНОТО и татковата брадичка, но продължавах да имам същата нужда да се свия до някой по-силен от света, който ме гледаше с блеснали от зло очи и разпенени в ярост уста.

Само татко може би си даваше сметка, че няма как да знам, че закрилници са само хайдутите от приказките на баба и бащите. Предстоеше ми да се срещна много пъти с хора като тези от календара.

А първо беше осъзнаването, че вече никой не ти прави място в автобуса, защото си малка. И никой не ти предлага шоколад от умиление към големите ти сини панделки. Осъзнаването, че трябва да пресичаш сам и да оставаш сам. По средата на улицата, в тъмното пред ъгъла.

Че се вадиш сам, когато асансьорът спре между етажите и няма кой друг да загаси, когато се подпали излятото олио върху огъня...А ти все още се страхуваш от нощна пеперуда и толкова естествено ти идва да хукнеш да търсиш помощта на ТАТКО.        

Постепенно разбрах, че брадата не прави мъжа закрилник, a по-скоро душманин на сърцето ми. Защото най-трудно се борим с неосъзнатото привличане и отпечатъците от детството. Сигурността, от която толкова се нуждае всяка жена, е илюзия, поддържана от нас. В идеалния случай – защото никой не е господар на времето и природата, дори на човешката природа.

Имам споделена любов и споделено доверие, но нямам защита от света. Гледам злото в очите и то ме гледа; като помияр, който изпитва смелостта ни. Порасналите, за разлика от малките, знаем, за съжаление, че то съществува, дори когато стиснеш силно очи и се опитваш да не мислиш за него.

ОБАЧЕ видя ли брадат мъж, за части от секундата все още разтварям широко зеници като малко възхитено момиченце. И се надявам той да ме скрие толкова добре, че да стана невидима за лошите очи.

А вие как държите далеч от себе си злото? Криете ли оръжие под възглавницата? Или го гоните с чесън и вярата в невидимия щит на добрата енергия? А колко по-лесно е, когато си на татко малкото момиче!