Митът, че разплаканата жена постига всички свои желания, па били те и капризи, се дължи на слабохарактерността на мъжа да изтърпи това трепкане на мигли, триене с юмручета, нацупени устнички и жални подсмърчания.
Мъжът махва с ръка и казва „Добре, нека е както искаш” не от любов и жалост, а за да не разваля рахатлъка си и да не си трови нервите. После отива да тракне една „мешана” с комшията, да пие две-три бири с аверчетата, или ляга под колата си, защото тя сълзица никога няма да пусне и ще му е вярна и подчинена, докато продължава да лежи под нея, да се грижи за чарковете й и да се ослушва с най-голямата си тревога или задоволство дали нещо чука или не чука.
Не за тези сълзи и последиците от тях ми е думата.
Понякога момичетата плачат с истински сълзи. И тези сълзи не се стичат показно от очите им, различни по цвят и форма. Тези сълзи капят навътре, към сърцата им, където са се появили пукнатини, нанесени от груба дума, пренебрегнати чувства, обидно отношение, от първото или поредното корабокрушение на любовната лодка, разбила се в бита, или просто пробита от торпилата на преходността, от която досега никой не е успял да се отърве. Щото еднообразието, дори и най-щастливо застиналото, писва и накъртва, та се не трае.
Не си спомням да съм ревала от и за любов, не защото съм безчувствен пън, не защото не съм била прелъстявана и изоставяна (сериозно – не ми се е случвало, но що е време, занапред е), не защото не ми се е искало да вия от болка (случвало ми се е, но пък точно тази светла тъга не си я давам за нищо на света), просто достойни и равни ми по ръст мъже не са ме наранявали.
Не са ми разбивали сърцето. А относно недостойните, които са се опитвали – не съм ги бръснала за слива и съответно не съм си слагала на сърце опитите им да драснат мръсна чертичка върху него.
О, понасяла съм удари, които а-ха да ме извадят от релси, изливали са кофи помия върху главата ми, забивали са мръсни клюкички и долни сплетнички в гърба ми до дръжките на завистливите си ножове, но с това се свиква. Преставаш да обръщаш внимание. Не съм толкова силна, че да не прибягвам до защитна система.
Говорим си за...
Просто не съм добро момиче, както се пееше в една песничка от ученическите ми години. Ако се замислим в тази посока върху въпроса защо доброто е толкова ранимо… Защото добротата се наказва по-лесно. Пък уж всички се раждаме добри, а непрекъснато нараняваме и наказваме някой друг, заради собственото си… добруване. Рониш сълзи, за да задържиш някого, за да му образуваш угризения, за да предизвикаш жал, за да стане твоето.
Не говоря за моментите, в които няма как да спреш сълзите си, а за моментите, в които ги правиш показни. Вадиш скритото асо от очите си и ги триеш с ръкава на желанието за съчувствие. Ми малко е обидно. Да постигнеш екскурзия до Гърция, рокля последен писък на модата или съдомиялна – иди-дойди. Ама мой си е този мъж и не си го давам? Не е твой, ако вече не го иска. За какво ти е тогава?
Насила хубост не става, любов още по-малко. И ти не си на някого, когото още или вече не искаш. Природата не търпи празни пространства. Пукнатините на сърцето се запълват регулярно, иначе то не може да работи. Въпреки че има и друга страна – раните заздравяват, но белезите остават.
Сърдечните белези не подлежат на пластика. Силиконът, лифтингът, ботоксът, липосукцията не коригират сърдечните белези. Байпаси за любовни инфаркти не са открити.
В любовта виновни няма, всеки е прав за себе си. Само – внимателно, защото стрелата на Амур се забива сладостно, но когато я пречупите с непремерена дума, непресметнато действие, та дори и с яростен порой от досадни сълзи, острието й един ден ще ви удари в гърба. Неочаквано и много болезнено.
И тогава сълзите няма да помогнат.
Вижте още от Маргарита Петкова:
- Колкото и да ти се иска – ти не си аз!
- Скрити съкровища от спомени, сладки записи на живота или просто усмивки от старите ленти
- Мъжът на тъпачката
- Не ти обещавам нищо!
- Не съм ти вързана в кърпа!
- Той си тръгна… Какво да правя сега?!