Напоследък единственото нещо, което ми доставя удоволствие по телевизията, са няколко комедийни сериала – вече старички, но все още на светлинни години от това, което можеха да бъдат човешките ни взаимоотношения, но не са.

През 2003-та година, когато започнах да пиша авторските си рубрики по темите за секса и взаимоотношения, бях далеч по-голям оптимист, че хората ще се отпуснат и ще започнат да говорят по-открито за своите разнообразни емоции, които извират от тях не само при интимните, но и при приятелските връзки. Бях в някакво настроение от типа: "Ето, сега ще видят, че не е толкова страшно, на  всяка ситуация може да се погледне от комичната страна и това, което те мъчи, дразни и вълнува, може да се изтласка по забавен, а не по драматичен начин".

"Да, ама не", както обича да казва един мой роднина. Самоиронията очевидно не е нито втора, нито 22-ра природа на балканската ни душа, миксирала в себе си какви ли не влияния, но явно силно привързана към драматизма и към това да се държим сериозно. Което  е доста парадоксално, като се има предвид, че всяка втора жена, интервюирана по списания и телевизии, на въпроса за мъжкия си идеал, отговаря, че й е важно чувството за хумор. Обаче, щом се окаже обвързана, става много сериозна. И чувствителна за най-малкото: кога се обадил, кога не се обадил, какво не харесал, какво й купил, как я погледнал, как се заглеждал по друга жена, как стискал пастата за зъби (знаете как – по средата)...

Висок е прагът й на чувствителност и липса на самоирония по отношение на секса. Всички знаем, че най-лесният начин един мъж да да свали жена е да я разсмее от сърце. Това се случва, пичовете отдавна се усетиха, че секси тялото и стегнатото дупе нямат толкова добър ефект, колкото добрата колекция от вицове и талантът да произвеждат каламбури. И колкото по-дълго я разсмива с колекцията си остроумие, толкова повече се увеличават шансовете му да не прекара нощта в компанията на дясната си ръка. Проблемът се появява, когато на втора фаза, след като е свършил, я попита, примерно: "А, ти как се казваше, бейби?". И тя, вместо да му каже: "Ееех, на какъв романтик случих, сега сигурно и телефона ще ми поискаш",  най-вероятно ще посърне, че са я използвали и взели за обикновен боклук.

Остави това, ами после ще страда, ще се срамува, ще говори на всички тоя "къв боклук е". Известно време ще заобикаля местата, където може да го срещне или ще трябва да е въоръжена до зъби с целия си женски антураж от личния й контингент "Сексът и градът". А някой път, когато вече е в близост до боклука със сериозното си гадже, най-вероятно ще промърмори нацупено: "уф, тоя е голям досадник", ще посърне и ще иска да се махне от там. Защото в себе си знае, че просто не може да гледа как този използвач разсмива от сърце няколко други момичета, а тя седи с приятелките или със сериозното си гадже далеч от купона и много, ама много скучае.

В един добър ситком (ситуационна комедия) нещата ще се случат различно. Може да откарат някой бой с възглавници, да пролеят някоя и друга сълза над кофа със сладолед, но поне ще си кажат какво им е, няма да си го преглътнат. И накрая всички ще се смеят заедно и независимо кой с кого се е закачал извън лимитите му на чувството за хумор. Мисля, че само ние имаме поговорка "миналото се не връща, само се преглъща".  Че не се връща, не се връща, но пък винаги можеш да го промениш. Като се обърнеш назад не с гняв, а със смях.

Наскоро една приятелка отишла на "семейни констелации" – това е една терапия, при която участниците разиграват драматични моменти със семейството си с други хора. Влизат в техните роли, признават си разни емоционални прегрешения, прощават си ги, прегръщат се... Доколкото знам. Никога не съм ходила, така че имам само препредадена информация, но така или иначе целта е да простиш. И това, което ти е причинило травма, комплекс, модел на поведениe да спре да влияе на сегашните ти отношения. Моята приятелка започнала да си умира от смях, когато си спомнила как я наказвали с неколкодневни гладувания за това, че не иска да яде онова, което е сложено на масата. Смеела се и на миналите случки на другите хора. Хрумвали й забавни реплики, вместо драматични, и водещите я изгонили от курса. Не може така – трябва да се плаче, да се страда, да ти е гадно, иначе не може да простиш – така й изглеждали нещата в тази терапия.  Докато ми го разказваше, изкоментирахме, че явно, за да простиш, имаш нужда да си много голям герой. Сигурно затова е важно да те вкарат във филма с драмата. А прошката е къде-къде по-лесна, ако се разсмееш заедно с някого, дори на онова, което ранимостта на егото е почувствало като голяма болка. Ако имаш нужда да бъдеш герой и мъченик в собствените си очи, за да простиш нещо на някого, това отново е его и номерът няма как да се получи. Същността на душата е радост и любов, тя е изградена от тези субстанции и само когато усети, че човекът, с когото си има проблеми е готов да превключи на тази вълна,  приемането на другия става с лекота. Тоест, далеч по-добре е да възприемаш себе си, своите забавни и чаровни грешки, както и копнежът за споделяне, който често наричаме "любов", като герой в комедиен сериал.

А на бейбито от горния пасаж, което се разсърди, че не й запомниха името, мога единствено да цитирам любима реплика от "Сексът и градът": "Един мъж може да те зареже също толкова лесно, ако се изчукате на първата среща, колкото и ако чакате до десетата".