Тя е фризьорка. Той – университетски преподавател. Срещат се, влюбват се и уж заживяват щастливо.

Въпреки огромната интелектуална пропаст, зейнала между двамата, и въпреки че тя не прави разлика между Хамлет и Фауст, а той притежава докторска научна степен. Какво се пита в задачата? Ще просъществува ли подобна връзка и доколко интелектуалният статус има значение в любовта?

На прима виста отговорът ми е „Не“.

Ако обичам някого и той ме обича, какво значение има дали за мен Бетовен е просто куче или нещо повече? В един идеален сценарий, любовта сама по себе си би била достатъчно и единствено основание. Но... както знаем, в реалния живот иделните сценарии рядко съществуват.

Ако тя обича да ходи по музеи, а на него му стига кварталната кръчма, възможно ли е изобщо да говорим за бъдеще заедно?

Колкото и снобско да звучи, заръките от рода на „намери си някой, който да ти е на нивото“ далеч не са лишени от смисъл. В началото интелектуалната несъвместимост може и да изглежда секси, но не се ли превръща именно тя в камъка, който обръща колата?

Рано или късно се появяват и чувството за малоценност, комплексите, обвиненията „Ти пък си много умна/умен“ и все по-натрапчивият въпрос „Докога ще издържим заедно?“

Преди него обаче има друг, по-важен въпрос, а именно, готов ли е единият да се промени в името на любовта? Би ли разширил хоризонта си заради другия, би ли се опитал да го достигне и да бъде на нивото му? Ако е вярно твърдението „Бъди любопитен към хобитата на любимия“ – нещо, в което категорично вярвам, би трябвало да важи и твърдението „Бъди любопитен към света на другия и не се страхувай да прекрачиш в него“.

Ако обичам някого, но се чувствам тъпа във връзката, бих работила по себе си и бих положила усилия. Та нали това е едно от предизвикателствата на любовта – да разширявате заедно хоризонтите си, да се учите взаимно и да „крадете“ знания и интереси един от друг.

Проблемът не е в това дали двама души са на едно и също интелектуално ниво, а дали са готови да се учат и да се усъвършенстват в името на връзката си. Ако лежим на принципа „Тя да си ходи по музеите, аз ще си стоя в кръчмата“, надали ще излезе нещо.

Но ако си готов да прекрачиш в света на другия, ако не спираш да го изучаваш и преоткриваш, ако намериш мотивация ти самият да бъдеш част от този свят, тогава защо не? Та не е ли именно това моментът, в който започва вашето „заедно“?

Текстът е вдъхновен от епизод на "Съдби на кръстопът", който споделяме с вас във видеото горе.