Не става въпрос за животновъдство, за нездрави паралели и още по-нездрави накърнени душевности.
Има такава притча – как двама моряци попаднали на остров, където царят на племето, което не било човекоядно и не обмисляло кого от двамата да сготви с ориз и кого с картофи, имал две дъщери – голямата много красива, а малката - меко казано, почти никак.
Вероятно сте чували или чели тази притча, та просто прехвърчам над нея, че може и някой да я е пропуснал. Та единият моряк споделил с другия, че ще поиска ръката на едната дъщеря. На по-малката. Категоричен бил.
Естествено, за момите и на тоя, забит нейде из морската пустош остров, се искало откуп. 10 крави. Морякът развързал кесията, купил стоката и се изтъпанил пред вожда с предложението си. „Да, казал бащата, голямата ми щерка е много красива и си заслужава да я отведеш оттук.”
Нашият човек изяснил недоразумението – малката искал той, малката. „Че чакай, бе, моряче, погладил брадата си, или темето си, или дългите си мустаци, с каквото разполагал или както бил обичая, царят – ми тя ми е…, всички виждат, де…, абе… не струва 10 крави, дай там три и да ти е честита!”. Взел морякът девойката, качили се на кораба, който запорил вълните към родното пристанище. Там двамата моряка се разделили и всеки по пътя си.
След десетина-петнайсет години се срещнали отново и задоменият отвел морския вълк в дома си. Там били посрещнати от чудна хубавица, нагостила тя стария другар на мъжа си, водила с него забавен светски разговор, впечатлила го с ум и разум, с маниери и благородство.
Когато го изпращали, гостът не се стърпял и попитал домакинята как от неугледно смотано диво девойче се е превърнала в достолепна красавица. Отговорът бил: „Просто повярвах, че струвам 10 крави.”
Това беше сбитият преразказ, да пристъпим към елементите на разсъждение. Никого не ангажирам с мнението си. Всяка жена има нужда да бъде оценена. Не по маржа на деня, а по човешките си качества. По външността и по душевния си мир.
По уменията си и по милите си несъвършенства. Несъвършенствата са особено важни. Всички се плашим от съвършен партньор, не че има такъв, но все пак стерилната безгрешност и идеалните пропорции са някак потискащи. Няма топлина в тях, блясъкът им е студен и сковаващ. Та в този ред на мисли, заслепени от любов ние за кратък период не виждаме, не чуваме, не обръщаме внимание, нали любовта е сляпа. Но рано или късно, проглеждаме.
Да, виждаме грапавинките и тънките пукнатинки по образа, който сме си изградили. Само че и обектът на любовта ни вижда нашите. Любовта е работа. Върху себе си, за да накараш и другия да заработи. Никой не трябва да бъде подчиняван на чийто и да било идеал. Но може да реши да се доближи до него. И да предизвика същото желание у любимия си. Грубо му се вика напасване. Вика му се да се нагодите един към друг.
Да приемеш, че той реже хляба с лявата ръка и да не отвръщаш поглед в потрес, че всеки момент ще си отреже пръстите. Вижда ви се идиотско?
В един момент изобщо не е. Но се свиква. Той пък трябва да приеме твоите седмични коктейли с момичетата, за сметка на неговия бридж всеки четвъртък с карето. Трябва да се научите, че не сте залепени един за друг, защото желанието да се държите непрекъснато за ръка и сте навсякъде като комплект нощни шкафчета, изчезва у единия винаги по-бързо, отколкото при другия.
Защото с една ръка не може да се върши нищо. Не може да се изгради връзка. Не може да се поддържа дом. Не може да се отгледат деца. Да, бе, знам, дето едно 30% веднага ще ми вдигнат рамо, че имат много по-възвишени цели, отколкото печката и бибероните, прави сте, обаче и кариера с една ръка не се гради.
Ама не ви интересува любовта? Браво, имате право! Всеки има различни интереси. Аз просто върху притчата си разсъждавам и ако сте обърнали внимание, там за любов не се говори. Въпреки че онзи моряк може да е пламнал от любов по грозничкото момиче. Или пък си е направил сметката, че ще мине по-тънко с откупа.
Казва ли ти някой, тия притчи никога нямат бележки под линия.
