Връзките са начинът да засвидетелстваме любовта си един към друг. Силата на обвързването е опасна като мъртво вълнение, но е толкова притегателна за нас, че обикновено даваме мило и драго да закопчаем съдбата си за нечия друга.
Опасните връзки не се състоят единствено в интригите, които майсторски владеят героите на Джон Малкович и Глен Клоуз в едноименния филм по романа на Шодерло дьо Лакло.
Всяка връзка носи свое предизвикателство – да устоиш на изкушенията, да се научиш да се съобразяваш с другия, да понасяш рутината на съвместното ежедневие.
За добро или за зло, в днешно време статусът „обвързан” е широко понятие. В социалните мрежи много хора отбелязват, че са в „отворена връзка”, каквото и да значи това. Вероятно са твърде широко скроени и нямат нищо против изневярата. Или пък имат нещо съвсем друго предвид. За някои свободата в отношенията означава да минаваш за разкрепостен. Мотивираш се с текстовете на Буковски, егото ти е предварително застраховано от ненадейните изненади и просто се радваш на разнообразието в този тъй кратък живот.
Когато в 3G мрежата за малко има смущение или е временно недостъпна, направо изпадаш в ярост. Няма как да пуснеш гласово съобщение на половинката и не можеш да ѝ изпратиш снимка от заведението, в което пиеш кафе. Трябва да ѝ позвъниш, трябва да водиш разговор и с мил тон да споделиш, че късметът, който ти се е паднал с кафето, е „любов”.
Наблюдавам обвързани хора, които са един до друг, но не комуникират помежду си. Погледите им са дълбоко забити в екрана на телефоните, слушалките ги спасяват от възможността (задължението) да общуват. За тях времето е захарен сироп, който никой от тях не прави годен за пиене. Да добавиш студена сода и лед изисква усилие, каквото в момента всеки предпочита да си спести.
Отворените връзки са като лодки без платна. Вятърът гали косите, гъделичка кожата, но разчиташ единствено на случайността да те върне на брега. Къде точно, няма значение. Никой не е придирчив към сушата, когато дълго се е въртял в кръг насред водната шир.
Отдавна отмина времето на съпричастността. Доверието е дума, която бавно губи своето значение. Страхът не ни позволява да изискваме от другия, защото самите ние даваме твърде малко. Така пестим и интригите. Последните са възможни, ако обичаме искрено. При наличието на 3G-мрежа от Маркиза дьо Мертьой и Виконт дьо Валмон няма абсолютно никаква нужда.
Романите са преходни, колкото и самият живот.
Обвързани по своите си начини, всички ние се стремим да направим живота си по-лесен и по-спокоен. Любовта е действие, изисква енергия и сила, каквито в настоящето малко хора притежават. Сигурен съм, обаче, че все още има и такива, които преживяват любовта като в книга, отдавна загубила дискретния си чар за широката публика. Това е прекрасно, на такива хора можем само благородно да завиждаме. Макар благородството в случая изобщо да не е задължително.
(По дяволите, този интернет пак го няма никакъв).
Прочетете още:
Има съдба, която ни направлява. Има бъдеще, което ни очаква...
Tя му написа номера си върху салфетка
