Не става въпрос за левитация. Нито за фетишизъм.
Все пак на бос крак никой не шества през света. Нито през Големия, нито през собствения си.
А пък специално за жените обувката никога не е била само средство за придвижване, защита от атмосферни условия, съобразяване с релеф и ландшафт.
Обувката е индивидуалност, самочувствие, бижу. От баба си още в детска възраст съм научила златното правило, че е по-добре да имаш една рокля с два чифта обувки, отколкото да ходиш с едни и същи и в делник, и в празник, и на работа, и на пазар, и на сватба, и на погребение, с различните за целта тоалети.
При това тя не говореше за скъпи и луксозни обувки, никога не си ги беше позволявала, баба ми, вдовицата, отгледала сама майка ми и вуйчо ми, с разрушена от американските бомбардировки къща, справяща се със суровите военни и следвоенни години. Но с нелъснати и безформени обувки не съм я виждала, виж със закърпени или подновени подметки – да. И не на високи токчета.
Само че баба ми беше снажна жена, а аз – кинта и 56, така и не пораснах. Не мисля, че има момиченце, което не се е пъхало в майчините си обувки.
То е някакъв инстинкт, някаква вътрешна, неосъзната потребност за кокетство и извисяване едновременно. Безспорно женските токчета, извисяват самочувствието ти, преобразяват походката, която кара полата ти да танцува около теб, почукването им е като сигнал за завладяване на света наоколо, токчетата – магнитът, привличащ възхитените погледи на мъжете и завистливите мълнии на другите жени… еееех!
В девети клас ми купиха ботуши с токче – 5 см. Летях и не исках да обуя друга обувка до май месец. С абитуриентските си обувки се изкачих на още един сантиметър по-нагоре. След това вече нямах спирка в това отношение. Вярно, че изкарах студентските си лета с едни-единствени убийствено червени сандали на дванайсетсантиметрови токове, но когато почнах да работя и да печеля добри пари, за обувки не жалех средства.
Де да знам дали не са се подбутвали след мене, когато фустите на тиролската ми рокля, купена от Детмаг за 10 лв., се полюшваха умопомрачително над сандалите от ЦНСМ за 48 лв., но това беше положението. И то ме задоволяваше напълно. Подбутвали са се евентуално лелките, които не можеха да си позволят сандалките. А аз пробождах ей така, от място в кариер с тънките високи токчета и падналите по тротоара листа, и мъжките сърца, които майката натура е сътворила в една и съща форма.
Това е просто лирическо отклонение, но всяко момиче и всяка жена ще се подпишат под метафората. Шестваш и не мислиш, че един ден асансьорът ще тръгне надолу. Айде, де! Е, айде, де, ама дойде. Тръгна.
Аз, дето на висок ток съм бутала колички, пренасяла съм на ръце деца от едната автобусна спирка до другата, прекосявайки града, за да ги оставя или прибера от детската градина, тичала съм на работа в сняг и лед, в дъжд и пек, обикаляла съм паркове и улици, влачила съм торби с покупки и торби с боклук, танцувала съм рок по цели нощи и съм се прибирала пеша от центъра до вкъщи, главоломно слязох с този скоростен асансьор от дванайстия етаж до партера.
Няма да забравя погледа на продавачката в магазина, когато й казах, че търся елегантни обувки за повод, но без ток. Тя сви рамене и промърмори „Ами то елегантно без ток…” Нямаше смисъл да довършва. Компенсирам с балеринки, римски сандали и равни платформи, ама изобщо не е същото, и-зоб-що! Както и годините ми не са 20. И 30 не са. И-зоб-що! И не токчетата на обувките са основната тема на това, което споделям с вас.
Доста пъти съм го казвала и наистина вярвам в думите си, не ги хвърлям на вятъра или като прах в очите. Нито си правя вятър сама на себе си. С чисти и добре подбрани обувки спокойно може да минавате по килим от листа и сърца. С изправена глава и поглед, който не е празен. Със самочувствието, че не сте и няма да направите компромис с достойнството си.
С увереността, че имате своя женски принос в личния си и обществен живот. Че не сте кифла, разчитаща на опаковка и кокили. И мъжете ще се обръщат след вас.
И светът ще ви прави път, за да продължите напред по своя, щом го имате.
Духът, само на него не позволявайте да слезе от дванайсетсантиметровите токове на любимите ви обувки. Не го вкарвайте в шляпането на подпетените калеври, които не са ви по мярка.
Шества една такава сентенция, че за да разбереш някого, трябва да обуеш неговите обувки и да извървиш неговия път.
Обичайте собствените си обувки и оставяйте следа след себе си, май това е важното.
Знам ли, аз така си мисля. Так-так-так! Ах, този женски такт! Винаги дванайсет сантиметра над суетата.
