Деница Сачева е известна с дългогодишната си професионална кариера и с приноса си в обществените процеси. Нейната откровеност и готовност да споделя лични истории са черти, които я правят интересна не само в професионален план, но и в личен. Далеч от политическите теми, тя откровено говори за важните моменти в живота, своите убеждения и какво я води напред като жена и майка.

В интервю тя сподели размишления и лични преживявания, които дават нова перспектива върху ролята на жените в съвременното общество, майчинството и осиновяването. 

Снимка: Личен архив

Моля, довършете следните изречения:

Последният добър личен съвет, който получих, бе... да вярвам, че мога да се справя с всичко, каквото и да се случи.

Напоследък често мисля за... това какво ще се случи с Виктор и какъв трябва да стане, каква ще бъде неговата професия. Така ще мога по-скоро да мисля за неговото образование. Мисля за това накъде да го насоча и какво точно да направя за него, за да може да отговори на всички предизвикателства, които предстоят.

Все пак никога не бих променила в себе си... да търся добрата страна в хората.

За утрешния ден се надявам на... това да е по-смислен от вчерашния.

Опишете се с 5 думи, които Ви определят като жена:

Пет са може би много, мога да се представя и с три. Добронамерена, любознателна, обичаща. Ако все пак държите да добавя още две, биха били неочаквана и последователна.

Моят характер е от моята баба Дора – това е жената, която е осиновила моята майка. Аз винаги съм искала да приличам на нея. Тя беше миньонче с обувки номер 35, теменуженосини очи и черна коса. Аз определено приключих с 35-ия номер обувки в още 6-ти клас и физически нямаше как да приличам на нея, но всичко останало изградих по неин калъп. И съм такава, каквато съм, основно заради моето непрекъснато желание да се уча. Никога не смятам, че знам и мога всичко. Точно обратното, стремя се всеки ден да добавям нещо за себе си. Дали това ще бъде знание, информация, идея, контакт, някакво прозрение за причинно-следствена връзка, няма значение. Просто за мен е много важно всеки ден да си лягам с мисълта, че съм научила нещо.

Вярвате ли в твърдението, че ако си най-умният в стаята, значи това не е твоята стая?

Аз никога не смятам, че съм най-умната. Независимо от това, че често демонстрирам високо самочувствие, за мен е изключително важно да чуя различната гледна точка, включително и най-критичната. Не се интересувам единствено от просташки мнения – от неща, които са натоварени с прекалено много предразсъдъци и въздух под налягане. Когато някой има нещо, което иска да каже, колкото е по-различно от това, което аз мисля, толкова ми е по-интересно. Защото различната гледна точка само усъвършенства моята или пък ми дава някаква перспектива, която аз може да не съм забелязала.

Жените днес все още ли са в сянката на мъжете или по-скоро вървим към равноправие, особено в работен план, както много европейски държави?

За мен тази тема е малко трудна. Лично аз не съм имала трудности в своята реализация поради това, че съм жена. Напротив – точно обратното. Дори бих казала, че много пъти съм успявала да постигна определени високи цели именно защото съм имала подход, който не е бил конфронтационен. Не е било да показвам някакъв тип голяма амбиция на всяка цена. Лично аз не съм имала амбиции, които да ме карат по някакъв начин да се чувствам нереализирана. Напротив, точно обратното, но съзнавам, че това не е пътят на много жени.

Аз не съм имала проблеми нито по отношение на образованието си, нито по отношение на кариерата си, нито по отношение на личната си реализация. Дори бих казала, че може би съм много щастлива жена от гледна точка на собствената си реализация и развитие. Същевременно трябва да кажа, че със сигурност, ако се погледнат данните от статистиката, има много тревожни теми, по които трябва да се води дебат. Включително темата за домашното насилие, за предразсъдъците, за ролята на жената, както в живота, така и в бизнеса, и в обществения живот. И със сигурност има какво да се желае. Аз самата съм била в сянка и съм хвърляла сянка. Двете роли са ми причинявали някакъв тип неразположение, защото моята гледна точка и перспектива е, че всичко е урок. И каквото и да се случи, то е урок. Аз не натоварвам нещата, които ми се случват, с негативни или свръхположителни емоции. Стремя се да бъда балансирана, не че не съм емоционална. Но след като изпитам първоначалната емоция, смятам всичко останало е урок. Със сигурност мисля, че ако погледнем статистиката на жените, които в бизнеса са на управленски позиции в България, има много добри и сериозни примери за това, че по-скоро вървим към равноправие. Но вероятно по отношение на мисленето за това каква е жената и какво прави жената, според мен имаме още дълъг път, който трябва да извървим.

Споменахте, че жените много често се сблъскват с предразсъдъци. Вие сблъсквала ли сте се?

По принцип е имало такива ситуации, но не са били толкова драстични, че да ми създадат някакъв голям дискомфорт или пък да си заслужава да бъдат помнени цял живот. В някои моменти е имало известно подценяване, но просто аз не съм обръщала особено внимание на това.

Напоследък много се говори за work-life balance. Вие успявате ли да откриете баланс между професионален и личен живот или все още се учите по пътя?

Да, все още се уча по пътя, защото работата, с която се занимавам, е доста непредвидима на моменти. Има много случаи, в които излизаш с една нагласа за това как ще мине денят, но междувременно толкова много неща се случват, че всичко се обръща с главата надолу. И е доста трудно наистина да се намери този баланс, когато трябва да се съобразяваш и с графиците, и съдбите, и ситуациите, които непрекъснато изникват и също така носят някакъв тип перманентни промени. Но това наистина е една много сериозна тема – за баланса между работата и личния живот, който между другото белязва в голяма степен и пазара на труда в България.

Развитието на технологиите и възможностите, които се дават в момента за самоусъвършенстване, за пътуване, за развитие, включително и това, че технологиите ни оставят малко повече време, водят до желание от страна на по-младите хора да имат повече лично време, в което да правят всички тези неща.

Оттам пък идва и големият натиск и за по-голяма консумация. Ние сме консуматорско общество, напоследък сме свикнали магазините да са отворени 24 часа в денонощието, моловете да работят до 10 часа вечерта, без значение дали е събота и неделя. Но за да може една част от човечеството да потребява всичко това непрекъснато, една друга част непрекъснато е на работа. За да може всички да празнуват на Нова година и да са много щастливи, има една немалка част от хора, за които Нова година никога не е на 31 декември, а на 2 януари. И все повече големи работодатели и хора, които са заети в сектора на услугите и търговията, споделят, че им е по-трудно да намират хора за работа. Всъщност не случайно в много западни държави започна и дебатът за това да не се работи един ден в седмицата (примерно в неделя) или пък да се работи с по-малка работна седмица. Това са много сериозни дебати, които разбира се, не трябва да бъдат водени едностранчиво, те трябва да отчитат всички гледни точки, включително тези на работодателите и на производителността на труда. Защото намирането именно на тази равновесна точка между това да има висока производителност на труда, но съчетана с хора, които са здрави и които живеят максимално близо до баланса между работа и личен живот, е нещо, което наистина е много, много трудно и не мисля, че в момента има държава в света, която да има добра практика в тази посока.

А вие кога последно посрещнахте Нова година на 31 декември?

Ами аз по принцип всяка Нова година я посрещам на 31 декември, другият въпрос е, че не всяка Нова година я посрещам в празнична обстановка, защото се случва понякога и да работя, но тази година я посрещнах със сина ми и с приятели.

Споменахте сина си, няма как да не отворим и тази тема. Тя е важна, защото сте майка на осиновено дете. Кога го осиновихте? Може ли да разкажете малко повече през какво сте преминала, защото навярно това би помогнало на изключително много жени, които са тръгнали по този път.

На първо място искам да кажа, че моето желание да осиновя детето е на практика зародено по линия на моята баба, защото тя е била на 40 години, когато е осиновила моята майка. През далечната 1953 година баба ми и дядо ми са били лекари, съответно дълги години след като завършили медицина, работили по села в област Добрич и баба ми поради заболяване не можела да забременее. По това време е било доста по-трудно и е имало повече предразсъдъци относно осиновяването. Въпреки това тя направила тази доста смела крачка и осиновила майка ми. Този пример винаги е бил много вдъхновяващ за мен. Аз лично исках да го следвам още на 16 години. Още тогава бях решила, че независимо дали имам, или нямам деца, на 40 аз ще осиновявам. В голяма степен това ми даде и една свобода да действам смело и независимо.

Аз никога не съм имала възможност да имам свои биологични деца. Просто така се стекоха обстоятелствата. Не съм имала никакви проблеми, но такъв ми беше пътят, такава ми беше съдбата. Не, че не съм искала, пробвала съм, но никога не съм си го поставила като някаква абсолютна цел, която на всяка цена трябва да постигна, защото дълбоко в моето съзнание винаги е съществувала мисълта, че аз на 40 години ще осиновя дете. И когато станах на 39, просто си подадох документите. Изобщо не съм била толкова известна по това време. Имах си частен бизнес. Просто си следвах плана, който си бях начертала още на 16. Подадох си документите и започна едно голямо чакане. Тъй като го направих сама, в някаква степен ме предупредиха, че е възможно да се появяват деца, за които да бъде предпочетена двойка, тъй като има и баща. Аз си знаех това, така че търпеливо седях и чаках. Чаках една година и девет месец. Видях от първо лице много от проблемите, които са свързани с осиновяването.

Снимка: Личен архив

Много неща могат да бъдат разказани, но това, което е важно за хората, които искат да осиновят, е, че все пак трябва да си дават сметка, че осиновяването не е начин да имаш дете. Осиновяването е свързано с това едно дете да намери семейство. Много хора, в хода на това да имат дете, не си дават сметка колко много предразсъдъци има. Ние натоварваме децата си с това, че те трябва да се казват по точно определен начин, че те трябва да правят нещата по точно определен начин, да изглеждат по точно определен начин, че трябва да ни гледат, че трябва да ни слушат и т.н. Аз никога не съм искала да имам дете, защото така трябва, защото така е редно, защото хората ще ме гледат по един или по друг начин, ако имам или ако нямам деца. Между другото, едни от най-грозните предразсъдъци. Защото в днешно време не е непременно задължително да оставиш след себе си само кръв и плът. Може да оставиш и много други постижения. 

В този смисъл аз осинових още първото дете, което ми предложиха, макар че беше след година и 9 месеца. Тръгнах сутринта за нашата първа среща с него с идеята, че ще го взема, независимо от това каква история ще ми разкажат за него. Защото ако аз бях раждала Виктор, нямаше да мога да предопределя какъв ще бъде той – очи и коса. Дали ще бъде здрав през целия си жизнен път, дали ще бъде психически устойчив, дали ще бъде интелигентен и т.н. Никой не може да го каже. Когато една жена ражда дете, често тя също се изправя пред множество неизвестности. По същия начин се чувствах в онази сутрин на 19 декември, когато отидох да го видя за пръв път.

Помните ли тази среща? Беше ли обич от пръв поглед? И на колко беше всъщност Виктор тогава?

Виктор беше на 8 месеца и половина. Той се казваше Виктор. Това е името, което му е дала неговата биологична майка. Аз го запазих, не съм го променяла. Добавих само моите имена след неговото. Исках до максимална степен да се получи естествена и плавна връзката между неговата биологична майка и между мен. Много е важно за едно дете, за да бъде по-психически здраво и устойчиво. Много е важно да е наясно кой е, да не е дърво без корен. И за това запазих всички корени.

И? Когато го видяхте?

Докараха го, той седна в мен, хвана двата палеца на ръката ми и ги стисна много здраво. Аз реално въобще не гледах никакви такива подробности. Аз бях абсолютно убедена, че искам да го взема. Разговаряйки с хората от дома и с лекарката, няколко пъти във въздуха се чу думата молба, защото те ми казваха, че трябва да подам молба за осиновяването. И понеже думата се въртеше във въздуха, в един момент чух как Виктор казва „ба“. И всички в стаята се стреснаха, защото това бяха неговите първи звуци. На мен лично ми прозвуча като „ба“ – дума, която всъщност значи душа. Оттам идва и „баба“. И си казах, че всъщност може би това е бил моментът, в който ние двамата с него сме изградили една по-специална връзка. Хората се сродяват с любов, а не с кръв. И всеки, когато търси своя партньор, за да създадат дете, иска да изгради някакъв тип духовна връзка. Не само физическа. И може би в момента, в който Виктор каза „ба“, тогава ние създадохме нашата връзка. И аз бях убедена, че това е моето дете и че трябва да направя всичко за него. Може би най-силният учител в моя живот след баба ми Дора е Виктор, който ме научи, че може да се обича без всякакви условия и обстоятелства.

Той всъщност в момента е на 10-11 години? Особена възраст за момчетата?

Да. Особена възраст. Минаваме през най-различни въпроси, теми и разговори.

Между другото, има страшно много хора, които ми помагат. Действително с Виктор сякаш изпълняваме поговорката, че за да се гледа едно дете е нужно цяло село. Включително и семейства на негови съученици също ми помагат, за което съм им много благодарна.

Страхотно. Добре, а в цялото това нещо, как успявате да менажирате времето си, да намерите малко и за самата себе си?

Много трудно. Има моменти, в които аз отсъствам от моя живот. Просто не се случва. Ако имам възможност да освободя време за себе си, обикновено гледам да го открадна за книга, за филм, да отида някъде. Но като цяло аз съм най-малко важна за себе си в моя живот. Не ми тежи това.

Този разговор е част от платена публикация, която цели да предостави по-дълбочинно разбиране за нейните виждания и опит.