1. Не се предавай!

Много мечтаех да вляза в НАТФИЗ и да уча актьорско майсторство. Така се случи, че се подготвях по-дълго от всички останали, защото тая моя мечта беше отдавнашна, но когато отидох на изпитите (едно свитичко, пълничко момиченце с къса коса), първата година ме скъсаха с най-ниската оценка. Можеха да ме скъсат с тройка, те обаче ме скъсаха примерно с 2,50 – никой почти никога не получава толкова ниска оценка. Това звучеше там на таблото пред НАТФИЗ като "Не опитвай отново!".

На следващата година се явих пак и ме приеха с най-високата оценка от целия кандидатстващ випуск. Разказвам тази история, за да напомня, че хората не трябва да се отказват дори когато другите твърдят, че нещо според тях няма да се случи. Ние решаваме дали ще се случи!

Така беше и при мен. В началото си мислех, че това е лошо. Сега, обръщайки се назад, виждам, че е било изключително позитивно. Винаги когато беше на път да ми се отвори някоя голяма врата, тя някак си се затваряше по неведоми пътища. Когато бях тийнейджър, редактор от едно добро издателство прочете моите разкази и започнахме работа по издаването им – за мен това беше страхотно признание. Тогава дойде преходът и издателството фалира.

По-късно първият човек, който ми даде криле в драматургията, беше Валентин Стойчев, директорът на "Театър 199". Отидох там с първото ми авторско представление – те тогава не го взеха, но той ми каза: "У теб има талант и аз искам да работиш и като автор, и като актриса. Ще направя така, че да се срещнеш с големи режисьори, за да учиш и да вървиш напред". Същото лято той почина.

Бях нарекла това представление "Нещо хубаво, нещо само твое". И понеже нямаше нито кой да ми изпълни сценографията, нито кой да финансира проекта, започнах да си правя куклите сама, от боклуци – найлонови пликчета и хартии. Един дърводелец ми скова огромна "кофа", която се превръщаше в различни неща, и така се роди тази история за едни хора, отритнати от обществото.

Аз играех мъжката роля, а моята колежка Петя Арнаудова - женската. Отказваха ни участия на фестивали, защото записът на спектакъла беше много лош. Моята професорка Жени Пашова обаче застана зад проекта и помоли да ни дадат шанс да го покажем. Отидохме на три фестивала и взехме всички награди. Имам награда за мъжка роля и за сценография, което беше най-смешното: аз не съм сръчна, но лудото ми желание помогна.

А онази стара видеокасета със записа я взе любима моя професорка по история на кукления театър и доскоро срещах хора, които споделяха, че го пуска на студентите си. Така че ние трябва да се опитаме да открием какво е голямото послание на съдбата за нас дори в негативните събития, пред които тя ни изправя.