Михаела Петрова
Аз също съм дете на пропагандата, както и ти, който четеш. Дори да не сме от едно и също поколение. Но не съм само това. Както и ти. Аз съм „И“ много други неща. Едно от нещата, които включват това „Аз Съм И“ е критично мислещ човек, който се е научил да събира информация от различни източници. Първоначално по случайност, впоследствие заради над 30-годишния си опит в медиите. Аз съм И човек, който е развил усет да напипва пулса на времето си чрез книгите, филмите, изкуството. Не задължително чрез самият разказ, който създава художествена рамка за преживяване, а чрез онова, което в този разказ се свързва с чувствителността ми.
Но Аз Съм И достатъчно осъзната, за да знам, че във външния свят мога да видя само отражения на онова, което вече съм преживявала на някакво ниво. Не само детско или пък от младостта ми. Но и чрез различните форми на изкуството.
Актуалната стачка за климата направи линк с мои детски спомени. От времената, когато в училище ни разказваха страшни неща за това, как капиталистите ще ни нападнат с атомна бомба. Показваха ни снимки от Хирошима и Нагасаки. Връщах се просълзена и дълбоко отчаяна вкъщи. Имаше един детски парламент по време на асамблея „Знаме на мира“. Той трябваше да предаде писмата, които ние писахме до ООН. Накрая ООН получи едно дълго обобщено детско писмо, но това е друга тема. В моето писмо писах за разоръжаването. Но истината е, че исках да имам супер сили и да ударя по един шамар на лошите чичковци с бомбите, за да се осъзнаят. Децата са си такива – вярват, че има супер сила, която може да оправи нещата.
В края на 70-те и началото на 80-те ядрената заплаха не беше лъжа. Истина беше. Пропагандата обаче я превърна в чудовище за всички нас, които все още бяхме 10-12 годишни. Помня и колко се радвах, когато през 85-та Горбачов и Рейгън подписаха споразумението за прекратяване на ядреното въоръжаване. Вече бях достатъчно голяма, за да знам, че заслугата не е наша, но детето в мен, което тогава писа онова писмо, продължаваше да вярва, че сме победили, защото много сме го искали. Но също така знам, че когато създадеш чудовище в представите си, то все по някакъв начин се материализира в реалността. Никога не гръмна атомна бомба, но гръмна един атомен реактор през 86-та. Знаете кой. Знаете и какви са последствията. Не зная дали е изиграл роля за ядреното разоръжаване.
Младостта ми мина по площадите на родната ни демокрация с всичките ѝ митинги, протести, шествия. И в първите свободни медии. Не съм разочарована, че бях част от това. Не съм се чувствала дори употребена или излъгана. Вярвах и продължавах да вярвам включително по време на протестите през 2013, че когато излезем на улицата гласът ни става общ и се чува по-ясно, по-категорично. Не се чувствам излъгана, защото моите преживявания са важни, а те бяха чудесни. И ме свързаха с голяма част от хора, с които после създавахме готини неща. Очаквания към обществото като цяло, отдавна нямам. Знам, че то се движи на принципа на махалото. Има периоди на разцвет и на упадък. А времената ни са толкова забързани, че при една средна продължителност на живота от 70-80 години можем да станем свидетели и да бъдем преки и непреки участници в много обрати. Както в личния, така и в обществения живот.
Винаги съм вярвала, че гласът на медиите има значение. Независимо че през годините вярвах в различни неща. Не избрах да се развивам в социалния или политическия сектор, а в т.нар. lifestyle журналистика. И не защото е по-безопасна, а защото вярвам в „меката сила“.
Че когато човек започне да цени качеството на собствения си живот и да го внася в ежедневието си, по естествен начин ще започне да внася качество, естестика и да бъде по-отговорен към външния свят. За да му е приятно в него. И това е истина. Точно така работи. Но не на масово ниво. И изисква много голямо търпение и постоянна адаптация към промените в света.[block]talking_about[/block]
Но именно заради дългогодишната си работа в медиите знам И това, че не съществува начин някои истини да бъдат чути, ако не се преекспонират. Ако не създадеш драма, скандал, провокация, драгият зрител просто ще смени канала. В театъра е същото – още от античността. Единственият начин да предизвикаш вниманието на публиката, за да чуе някакво парченце истина или мъдрост, е да я накараш да изпита „страх и състрадание“. Само тогава тя гледа в захлас, ръкопляска, ругае, скандира, вълнува се, съпреживява, среща се със собствените си ценности и морал, приема нещата лично.
В този ред на мисли, на световната сцена в момента се играе спектакъл, който събужда емоциите на страх и състрадание. Точно както беше в годините на разоръжаванието, падането на Берлинската стена, раждането на съвременните демокрации, довело и до създаване на Европейския съюз. С всички съпътстващи проблеми на миграцията и промени в икономиките. И това е добре от една страна. От друга – ражда нови чудовища. Особено в главите на днешните деца, които имат достъп и до информация и до най-различни филми, които могат да те смразят от ужас за бъдещето на планетата и човечеството. Въпреки че световният еко-спектакъл се фокусира върху едно младо момиче, което в момента поема на плещите си всички активи и пасиви, не се притеснявам за нея. Тя е като окото на урагана. Той просто се завихри около нея. Нейната емоционална реакция се превърна в една огромна лупа, благодарение на която всички започнаха да забелязват невидими с просто око детайли, независимо дали са от отбора на поддръжниците или на противниците, въоръжени с разумни научни, психологически, социологически или технологични анализи и аргументи.
Но е факт, че екологичната стачка на днешните най-млади жители на планетата, ще стане причина да се направят нови избори. При това – много лични избори, които ще предопределят в каква среда ще живее всеки един от нас през следващите 10-15-20 години. Някои ще се оттеглят далеч от шумотевицата на света и ще опитват да живеят с малко. Простичко и свързано с природата, но с бедност и лишения. Други ще направят същото, както впрочем отдавна са го направили, но заедно с всички възможни технологични решения, които намаляват вредни емисии – соларни панели, високотехнологични напоителни системи, ползване на монохромна слънчева светлина вместо електричество. (Гледам архитектурни предавания по Netflix – от там знам). Но по-голямата част от човечеството ще се концентрира все по-плътно в градовете и ще се опитва според силите си да хвърля разделно боклука, да пазарува от местни производители и да отглежда кълнове у дома. Ще развива умерена гражданска активност, свързана с повече зелени площи, по-малко градско замърсяване, ще посвикне с градския транспорт или ектрическите автомобили. И в крайна сметка, ще се предаде на новите технологичните решения, чиито цени все повече ще падат. А улесненията все повече ще ни харесват. Повече – в книгата „Светът утре“ на футурологът Ричард ван Хайдонк. У нас всичко ще стане по друг начин, неясно какъв.
Едно е сигурно – на световната и местна сцена, пропагандата ще продължи да бъде основният антагонист в повечето наши лични, семейни и обществени съдби. Почти като в сериала „С години“ (Years and Years).
Всеки път ще се заричаме, че повече няма да се връзваме, но ще продължим да го правим. Дори и само „заради децата“.
И все пак, спомнете си своето дете и неговите чудовища. От собствен опит, би трябвало да знаете, че всички човешки същества имат силен инстинкт за самосъхранение. И когато той стане колективен, създава една невидима вълна и се намират някакви решения, около които инстинктивно се обединяват всички. Бурята утихва. И така... до бурята, която ще завихри следващото поколение.
