Бивш наемен убиец ликвидира над 70 души по изключително зрелищен начин в рамките на по-малко от 2 екранни часа, защото синът на шефа им е убил малкото му кученце. Звучи съвършено нелепо, нали? Горе-долу до това се свежда сюжетът на „Джон Уик“ от 2014 година и въпреки това лентата се превърна в достатъчно голям хит, за да си говорим днес, 5 години по-късно, за това колко е готино не първото, а второто ѝ продължение.
Тук бих могъл да навляза в пространни, досадни технически обяснения относно това колко добре са заснети всички екшън сцени, колко дързък и находчив в изпълнението на своите задължения е режисьорът Чад Стахелски и как хореографията във филма е на ниво, съпоставимо с първокласна балетна постановка. Но няма да го сторя.
Истината е, че всички тези безспорни технически постижения биха отишли нахалост, ако в центъра им не стоеше една от най-дълго задържалите се и постоянни филмови звезди на последните три десетилетия. Естетически издържан екшън има в редица азиатски филми, от които „Джон Уик“ черпи вдъхновение, но много малко от тях достигат до световната аудитория.
Защо ли? Защото им липсва Киану Рийвс. Един от най-ефективните убийци на големия екран е известен като вероятно най-симпатичния и земен човек в Холивуд. Личният му имидж отдавна е излязъл извън рамките на филмовите му роли и го е превърнал в една от най-близките до аудиторията суперзвезди в света.
На 29 години Киану губи най-добрия си приятел, актьорът Ривър Финикс, който умира от наркотична свръхдоза през 1993-та. Шест години по-късно, през 1999-та, и то на Бъдни вечер, единствената жена, с която Рийвс досега е бил свързван официално, Дженифър Симс, ражда мъртвородена дъщеричка. Няколко седмици по-късно съкрушената двойка се разделя, а около година след това Симс загива в автомобилна катастрофа.
Киану е всеки един от нас, всеки, който е преживявал загуба, всеки, който се е чувствал изгубен, всеки, който смята, че шансът му да намери сродна душа, е пропуснат. И въпреки всичко това той носи на всички ни само и единствено вдъхновение да бъдем добри, отворени към света и да не сме егоисти. Това е посланието на повечето му филмови роли, както и на личното му поведение.
Текстът започна да става доста мелодраматичен дори за вкуса на емоционален човек като мен, но няма как да е другояче. Въпреки изброените в по-горния параграф събития в живота на Киану, актьорът неизменно и категорично е запазил сухото си чувство за хумор, склонността си към самоирония и явно вродения си усет за това кое е правилно и кое е грешно, кое е добро и кое е лошо.
Киану нееднократно е бил сниман да се вози в метрото в различните градове, където го отвежда професията му, и да отстъпва седалката си на пасажери от нежния пол. Пак той дава голяма част от заплащането си за последните две части от трилогията „Матрицата“ в полза на екипа по специалните ефекти, работил върху двата филма.
Той е и човекът, който приема по-ниска заплата за ролите си в „Адвокат на дявола“ и „Аматьорите“, за да може в съответните проекти да бъдат наети филмовите легенди Ал Пачино и Джийн Хекман и Киану да има възможността да работи с тях. И пак той е човекът, склонен да прави подобни изказвания:
„Какво мислиш, че се случва, когато умрем, Киану Рийвс?“
„Знам, че на тези, които ни обичат, ще им липсваме.“
Това е той – човекът, способен да даде съвършено точен отговор на невъзможен въпрос, да избегне всички заложени религиозни, духовни и политически конотации в подобно питане и да отговори сериозно и сърдечно след десетминутно комично интервю преди това.
„Матрицата“ не ни лъже – Киану Рийвс е Избраният. А и не само „Матрицата“ – актьорът е играл подобни митологични фигури и в редица други филми като „Константин“ и „Денят, в който Земята спря“. Но дори когато е просто човек в ленти като вечната екшън класика „Скорост“ от 1994 година или вече споменатия „Джон Уик“ от 2014-та, актьорът е не по-малко убедителен в екранната си защита на добродетелта и вярата в спасението на личността и на света.
Именно тази емоционална дълбочина, която Рийвс постига – дали посредством създадения си личен имидж, дали посредством актьорския си талант – го отделя от стереотипните екшън звезди. Той не е мачо и не се опитва да бъде такъв. Неговият прикрит, сдържан героизъм го прави далеч по-интересен и, най-важното – по-близък на аудиторията, от който и да е персонаж на Джейсън Стейтъм или Вин Дизел.
Около 750 думи след началото на този текст, осъзнавам, че съм изпуснал възможността да отправя последователен ретроспективен поглед към ролите на любимия на толкова много хора актьор. Но това ще остане за някой друг път.
Нека фокусът на този текст бъде, че в свят, в който героите, на които се възхищаваме, са предимно на големия екран, Киану Рийвс е истински герой и извън него.
Още:
- Матю МакКонъхи – гений или чаровен измамник?
- „Мошенички от класа“ постигат целта си – да откраднат усмивката ви
- Уроци по дразнещо (женско) поведение с Бри Ларсън
