Не можах да дочакам редовните билети за филма „Жълт олеандър“ (режисьор: Лъчезар Аврамов. продуцент: Николай Мутафчиев). Гледах го още на предпремиерата. Преди това бях попаднал на трейлъра и ми се стори интригуващ. Най-малкото - защото открай време съм фен на Китодар Тодоров, на неговия огромен актьорски талант, на тежестта на тоя талант, на огъня, който излъчва неговата осанка. Той просто не може да бъде помръднат от своето място. Той е там, където е. И винаги ще бъде там. Посоката на неговото развитие може да бъде само една. Не напред, а нагоре.
Някъде прочетох, че този филм е писан специално за Китодар Тодоров и това си личи още от първите минути на персонажа му – професор Бранимир Китов. Сюжетът пространно разкрива историята на психиатъра на богатите, който се замесва и в политиката, жаден за още и още власт. Той измисля перфектния план как да получи висок пост в Брюксел. Планът включва неговата красива съпруга Йоанна (Стефани Ивайло), една вила в планината и един италиански политик. Всичко обаче се обърква при намесата на бивш любовник (Мариян Вълев) и за разкош – едно бездиханно тяло.
Каквото и повече да кажа за самия сюжет, ще рискувам да го разкажа, а спомените ми са толкова ярки, че вероятно ще се получи. Вместо това искам да обърна внимание на няколко неща. Първо – блестящ сценарий на Димитър Стоянович, не чух нито един диалог да не звучи органично, нито една сцена не ми се стори пресилена, а като знаем, това е една от основните слаби страни на българското кино по принцип.
Българско кино ли казах? Един момент – що се отнася до въпросния филм – всеки детайл е изпипан така, както се прави по света. Хареса ми самата кинематография, динамиката, хареса ми напрежението, хареса ми хуморът, хареса ми как е сниман, хареса ми как е поднесен. Хареса ми, че са го брандирали като черна комедия, но той си е чиста проба психологически трилър от А до Я.
До някаква степен този филм е дисекция на един ум, който по професия би трябвало да е чист, а всъщност не е. Професор Китов има една такава култова реплика, отправена към съпругата му: „Мишленце, не може да съм психиатър и да съм луд!” Всъщност може.
„Жълт олеандър” ни показва нагледно колко много коридори има в човешкото съзнание и на какво е способно то, дори и само един механизъм в него да даде на късо, токът угасва и системата спира да работи. В този смисъл това е филм за границата, която не бива да се прекрачва, но лудостта го прави без да ѝ мигне окото. Лудостта, голямата, истинската, която заслепява човека и го превръща в звяр. Тънката червена нишка се къса и нещата излизат извън контрол.
Ще имате възможност да станете свидетели на един прекрасен похват, не помня да съм го срещал в друга продукция. Докато проследяваме острия, изкривен ум на опасния псииатър и политик, ние всъщност гледаме филм във филма. Кратки, съдържателни сцени, които описват болната му фантазия на фона на класическа музика. Един лабиринт от ситуации и такъв развой на събитията, какъвто зрителя най-малко очаква...
Просто жестоко! Поздравявам целия екип, застанал зад този шедьовър на родното кино. Използвам умишлено тази дума. За някои навярно е твърде гръмка. Сега ще уточня какво влагам аз в нея. За мен шедьовър в киното е филм, който веднага след като излезеш от залата. искаш да гледаш поне още три пъти. Случаят е такъв. Ако не ви допадне – не сте гледали внимателно.
Прочетете още от Росен Карамфилов:
- Шамарът на Уил Смит - въпрос на достойнство
- Обичай жената в огледалото
- Човекът е крехък и чуплив като стъклена чаша
- „Петя на моята Петя“ – минало и настояще, преплетени красиво
- Тревожността – една ежедневна битка с невидим враг
- Всеки човек е човек, малко хора са личности: за Боян Петров и филма „Отново съм тук“
- Погали жена си, не я удряй!
