14-ти февруари наближава, но има ли кой да ни обича? В това ледено, погубено време, любовта е дефицит, чувствата са на път да изчезнат, влюбените двойки са на косъм да се разделят, защото им гръмват главите, или пък защото не знаят по кой път да поемат.
Картинката им изглежда толкова неясна, толкова сива, досущ като небето през февруари, което изсипва върху главите им парчета меланхолия...
Ще кажете, че днес пиша по-различно. Прави сте. Поетът в мен говори. В този текст няма нито капка журналистическа поза. Просто изливам от себе си като мръсна вода, онова което ме трови, а щом трови мен, трови и вас. Защото всички ние сме влюбени и разлюбени, в зависимост от ролите ни в спектакъла, наречен Битие. Защото всички ние очакваме някой да ни обича. Такава е природата ни.
Нима не е така? Нима това не е жизнено необходим рефлекс? Нима това не е процес, равносилен на дишането? Потребността ни да се обичаме, дори когато грешим един спрямо друг. Дори когато се дъним жестоко един с друг и си крещим и предприемаме грешни стъпки, а после съжаляваме. Падаме и ставаме в преспите. Премръзнали. Изгубили посоката. Потъваме.
Какво става тогава, когато я няма чуждата ръка, която да ни издърпа нагоре? Има ли смисъл изобщо да се живее? Като самец. Като куче. Или още по-лошо – по сметка. Защото животът е прецакан. Ами, да – прецакан е. И то много прецакан. С неговите изпитания и препятствия. С неговите възходи и падения. За къде сме сами в тая буря? Къде сме тръгнали изобщо – какво целим и къде отиваме?
Без любов животът си остава една свещена самота. Един черен екран. Завиждам на хората, които оцеляват без нея. Това е като да спре тока в болница, където пациентите са на командно дишане. Разбрахте ме.
Още в Библията е казано
1. Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, аз съм станал мед що звънти, или кимвал що дрънка.
2. И ако имам пророческа дарба, и зная всички тайни и всяко знание, и ако имам пълна вяра, тъй щото и планини да премествам, а любов нямам, нищо не съм.
3. И ако раздам всичкия си имот за прехрана на сиромасите, и ако предам тялото си на изгаряне, а любов нямам, никак не ме ползува.
Говорим си за...
4. Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее,
5. не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло,
6. не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината,
7. всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи.
8. Любовта никога не отпада; другите дарби, обаче, пророчества ли са, ще се прекратят; езици ли са, ще престанат; знание ли е, ще се прекрати.
9. Защото отчасти знаем и отчасти пророкуваме;
10. Но когато дойде съвършеното, това, което е частично, ще се прекрати.
11. Когато бях дете, като дете говорех, като дете чувствувах, като дете разсъждавах; откак станах мъж, напуснал съм детинското.
12. Защото сега виждаме нещата неясно, като в огледало, а тогава ще ги видим лице с лице; сега познавам отчасти, а тогава ще позная напълно, както и съм бил напълно познат.
13. И тъй, остават тия трите: вяра, надежда и любов; но най-голяма от тях е любовта.
Реших да ви го напомня. В името на всеобщото благо. Обичта е всеобщото и всецяло благо на земята. Тя е Хляба. Не си позволявайте да я изгубите. Особено ако я чувствате с костите си. Човешко е да се греши, божествено е да се прощава.
Казах ви всички тия думи не напразно. Някой ден навярно ще разберете защо. До тогава помнете – изборите са само ваши и никой няма право да се намесва в тях. Вашите избори създават вашата действителност.
Действителността не струва пет стотинки, ако няма кой да ни обича. Не ми вярвате? – проверете. Има безброй начини да го направите. И да се уверите, че казвам истината. Любовта е цялата истина. Благодаря за вниманието.
Още от Росен Карамфилов:
- Мила Родино... или защо сме единствената държава, в която хората с увреждания биват наричани инвалиди
- „Ще живея така, както желая или изобщо няма да живея.“ - изгубихме Долорес О’Риърдън, изгубихме един космос
- За да влезеш под чаршафите на една жена, първо трябва да влезеш в ума ѝ
- Къде ти е бил акълът, приятелю, когато си казвал онова заветно „Да“ в църквата?
