Животът ме озадачава постоянно

21.01.2020 12:58

Започнах да забелязвам от колко много неща се озадачавам, когато започнах да се влюбвам и да имам желания и цели, различни от това да искам моливчета за рисуване и кукла бебе. Още помня колко бях шокирана, когато се наложи да науча, че мечтите не се сбъдват и желанията не се изпълняват. Бях от децата, които не правят драми, не се тръшкат по земята, а се свиват в себе си и се чудят какво става. Не беше разочарование, а по-скоро озадачаване. Защо е така? Къде съм попаднала?

Съществуват някакви неща, на които жадуваш да отдадеш вниманието и любовта си, а те не влизат в живота ти. Странна работа. Някак схванах, че голяма част от тези неща са свързани с онова, което се нарича „пари“. Макар и с неудоволствие, приех, че за някои желания няма, други неща са приоритет и за тях, щеш - не щеш, трябва да има. Много бях озадачена, че едно от тях е храната, защото въобще не обичах да ям.

Още от Авторите

Но окей, приех го. Когато започнах да се влюбвам, не смятах, че факторът „пари“ би имал някакво значение. Отново започнах да се озадачавам, че не беше достатъчно просто да харесваш някого. Не разбирах защо не е толкова просто, както беше, когато си викахме под прозорците, за да излезем да си играем на двора. Озадавачаването бе изправено пред ново предизвикателство. Училището ми беше до църквата „Св. Седмочисленици“. Един ден реших, че ще вляза и ще се помоля и в любовта да е толкова лесно и просто, както беше в детските игри. Излязох окрилена и вътрешно убедена, че вече всичко е наред.

Спомням си, че влетях в класната ни стая след като звънецът беше бил. Притесних се, че ще трябва да лъжа защо съм се забавила, тъй като тогава беше забранено да влизаме в църква. Размина ми се даването на обяснения. Момчето, в което бях влюбена, се беше изправило на дъската, за да ни каже, че се сбогува с класа, защото с родителите си заминава за друг град. Беше донесъл бонбони. Приседна ми този бонбон.

Тогава още не знаех, че когато се молиш за любов, която да се случи лесно и просто, и се почувстваш чут и окрилен, неясните обекти на твоите желания могат да изчезнат от живота ти. Независимо, че на теб може да ти харесват. А това, че се изпаряват – ужасно да не ти харесва.

Разбира се, имаше много следващи момчета, в които се влюбвах. Имах една малка икона на Богородица, закачена над леглото ми, на която също разказвах какво ми се иска, когато поредното моминско увлечение ме ритне в стомаха. Всеки път момчетата изчезваха. Не толкова брутално като първия път – в други градове. Но примерно си хващаха други гаджета или, незнайно защо, започваха да не се закачат по обичайния момчешки начин – да ни дърпат плитките и да ни вдигат полите.

Не се радвах особено на неприкосновения си статут тогава. Мислех си, че нещо не ми е наред, след като така странят. Много се учудих, когато един от по-отраканите побойници написа в лексикона ми, че съм „много красиво, но много надуто момиче, което не смееш да заговориш“. Озадачаването стигна до нови висоти.

При всяко положение, научих, че когато ангажирам Богородица с моите любовни проблеми, тая работа с момчетата се прецаква. Беше рано да осъзная, че когато искаш да е лесно и просто, онези, с които би било сложно и драматично, не се синхронизират с теб. Не знаех и в колко ненужни филми щях да се вкарам, ако желанията ми се изпълняваха. Но в онзи тийнейджърски период си казах: „Окей, няма да я занимавам. Явно това е нещо земно, което има значение само за мен. Пък и тя е била Девица – мислех си, - тъпо е да искам от нея да ми помага да се целувам с момчета“.

Минаха много години, вече бях в гимназията. Отдавна не занимавах невидимите сили с моите емоционални увлечения. Бяхме на някакъв домашен купон. Предимно пиехме и пушехме първите забранени цигари и алкохол. Един съученик, от готините мачовци, грабна моя съученичка и тръгна наужким да я мята през балкона. Колкото тя да пищи и да зависи от неговата милост. Макар и на шега. Спомням си много добре този момент. Седях и гледах този театър. И отново се питах: „Какво го накара да избере точно нея?“. По ред причини бях озадачена.

Спомням си, че изведнъж я пусна преди въобще да разиграят театъра си. Дори и тя се учуди. Попита го: „Какво ти стана, защо се сговни изведнъж?“. Той се смълча, изсули някакво: „Ми, тъпо е“ и излезе от стаята. След време ми припомни историята от неговата гледна точка: „Помниш ли онзи случай, когато щях наужким да я хвърлям през балкона? Видях как ни гледаш и разбрах, че ме мислиш за много тъп. Много се притесних от теб и я пуснах“. Отново бях озадачена. Включително, защото в тази история нямаше замесени неведоми сили извън мен.

Озадачаването се разрасна, когато дойде време да тръгна на работа. От най-разнообразни неща. Включително от това, че не беше важно да ти е интересно, приятно и забавно, а се изискваха неща като това да се доказваш, да заслужаваш нещо, да потъваш в тонове документация дори когато работата ти е творческа.

Преди няколко години дори се случи да не ме вземат на работа с думите: „Не ставаш за тука, мойто момиче, много си честна“. Макар след време да разбрах какво основание стои зад тези думи и че те наистина са били добронамерени към мен, тогава много се озадачих. Дори от факта, че човекът беше решил да ми каже истината за това работно място.

Продължавам да се озадачавам, че смисълът на живота като че ли се изчерпва с това да намериш партньор, да имате деца, да ги отгледате, да ходите на работа, да имате внуци и да се грижите през цялото време да контролирате поддържането на „правилния ритъм“ – детска градина, училище, университет, работа, семейство, застраховки, пенсия, понякога болници, понякога пътувания до последно, траурна агенция. И после пак.

Вече станах на достатъчно много години, за да си позволя авторитета да кажа, че ако животът е за това, то е много тъпо. Трябва да има и друга причина да сме се съгласили да повтаряме това зацикляне. Че то не е смисълът, а декорът. Просто подхвърлям тази идея, в случай че сред читателите има някой, който е започнал да се озадачава. Да си знае, че всичко му е наред. Не полудява. По-скоро е обратното. Започва да се събужда от дълъг сън.

Колкото до мен. Вече не се озадачавам. Всъщност, озадачавам се постоянно, но едновременно с това си казвам: „Аха, това е онова. Всичко е наред“. И поне не го мисля. А това си е свобода, да ви кажа.