Животът е, за да го изживееш. И да се радваш на всичко, което си

08.10.2021 13:30

Няма друго какво да се прави, освен да си благодарим, че сме избрали да съществуваме баш в това тук и сега. Клиширано ли ви звуча? На фона на целия хаос и неяснота. На каква ви се правя?

Хайде, не ми разправяйте, че и преди, в старото „нормално“ бяхме все доволни. „Абе, добре сме, ама ще се оправим“ е лаф още от филма „Куче в чекмедже“. Поне от 1982-ра го въртим в употреба постоянно. Колко пъти се оправяхме, един ли, сто ли... изгубихме им бройката далеч след Перестройката. Дори и Иван Кулеков написа книга „Шъ Съ Оправим“, родена от едно телевизионно предаване, което младата аудитория едва ли помни, но няма начин да не ползва лафа.

Хороскопът за НОЕМВРИ: Всичко зависи от теб!
На фокус

Наскоро бях на погребение на мой връстник. Инфаркт, не ковид. С приятели поседнахме в близко ресторантче. Първоначално е малко неловко, когато са такива поводите за срещи, но на маса хората се поотпускат, знаете как е. И говорим общи приказки, кой как е и какви ги върши, но над ястията и напитките, имаше надвиснал облак. Усещах се неловко, сякаш съм в тенджера под налягане от този облак-притеснение на хората. Не само тези с мен, а и наоколо. Не от смъртта, не от болестта, не от икономическия колапс, а от нещо, което ако уловя с хвърчило, за да му придам облик в някакви думи, по-скоро бих нарекла със заглавието на друг български филм – „А сега накъде?“

Едно такова усещане – не че нямаме свежи идеи, мечти и желания, но около тях се трупа багаж на условности.

Маски, ваксини, дългове, една несигурност, която тежи, а свежата идея въобще не я олекотява. И хайде, наздраве, да сме живи и здрави, другото все ще се нареди... И точно тогава, не аз-човека, а цялото ми същество, което е отвъд всякаква Михаела каза:

Хора, трябва да сме много щастливи и супер благодарни, че сме живели и продължаваме да бъдем в тези времена. Уникални. Знам, че все не бяхме доволни, все нещо не ни достигаше, все нещо още искахме, обаче всичко беше като един вълнуващ танц и ни завихряше...

Да, беше танц на свободата – каза приятел, който е поет.

Точно. Дишахме я тази свобода, горяхме в нея, усещахме се силни...

... и правехме всичко, което си поискаме – завърших аз с онази усмивка, която съдържа паметни линкове към кефа от различни бележки под линия в житейските ми търсения и експерименти.

Говорим си за...

Не мога да твърдя, че е било същото за другите, но аз усетих, че поне над нашата маса, облакът на притеснението се разсея без да му е нужно да стоварва дъжд и гръмотевици, за да се разчисти. Благодарността е точно такава енергия, стига истински да я почувстваш. Пак може нещо да ти ври отвътре, но се изпарява, разпръсква, дифузира, не е в тенджерата под налягане. Раздвижва тялото, не го сковава и напряга.

И усетих, че вече нямам нужда от никакви идеи, които да ме палят. Напълно достатъчно е това, че съществувам и изживявам всичко, което избирам. От сутрешното си кафе с цигара, свежестта на душа и маслото, с което галя тялото; дрехите, които съм си купила с любов и ми е приятно да обличам... през кифличките с кашвал от арт кафето, пътуването в градския транспорт със слушалките в ушите и музиката, която прави света навън като декор от филм, който само гледам; нарязаните праскови, оставени на масата във офиса и чашите, пълни със солети. И после лелята, от която купувам кестени ми подарява и половинка орехи, за да ги опитам.

През всичкото това време, със сигурност съм свършила и някаква работа.

Дала съм на някого част от моята енергия, потанцувала свободно с това, което само е дошло в деня ѝ; получила съм и неща, които дори не съм си помисляла, че искам, но са били там, когато са ми трябвали или просто като потенциал, който може и да не ми потрябва.

Позволила съм животът да ми се случва и прояви по своя начин, без никакъв контрол... и колкото повече вдишвам това изживяване, толкова по-добре се чувствам. Без планове. Без цели.

Когато имам план и цел, се чувствам неуспешна, ако не го изпълня. Много лесно се подхлъзвам в това да се самоосъждам, че не съм направила това или онова както трябва или просто по-добре. А усещането за благодарност към самия живот се връща в някоя книга на съвременен лайфстайл езотеричен гуру и предизвиква цинична насмешка: “Да, бе, то така не става”.

Изпълня ли целта си, удовлетворението не е нещо трайно.

По-скоро сякаш пускам онази плоча: “с постоянство и упоритост всичко се постига”. Благодарността отново не присъства в картинката, защото знам, че съм постигнала целите си с дисциплина и контрол. Тогава се проявява гордостта. Не някаква ефимерна благодарност, тинтири-минтири. И си поставям нови цели, които отново ме вкарват цикъла - контрол, дисциплина, самоосъждане, гордост. Мерси, не е моето нещо. Супер досадно ми е.

Когато веднъж осъзнах, че наистина няма друго какво да правя, освен да си благодаря, животът рязко стана цветен и доста интересен. И точно като през 90-те, правя каквото си искам. Но този път не мрънкам, не дудна, че искам да е еди как си. То е, каквото е. Моя работа е единствено да го изживявам. И да се усмихвам със симпатия на всичкото, което съм.