Цитатът, използван за заглавие на статията, не е мой, за нещастие, все още не съм станал толкова умен. Тия думи на големия поет Уилям Шекспир обаче ми харесват. Карат ме да забравя за момент за сивото, задушливо като мъглата вън ежедневие и да се замисля за нещо съществено. Колко е важно да си влюбен – не само в конкретна жена или мъж.
Може да си влюбен и в котката си, в слънцето, в луната, в някой от четирите сезона или пък в четирите едновременно. Може да си влюбен в най-добрата си приятелка или пък в някоя съвършено непозната, която тая сутрин си мернал на спирката за десетина секунди. И тия секунди са ти се сторили сложени на забавен кадър, на забавен каданс. Дори в мигът на разминаването има частица вечност.
Също така може да си влюбен в живота. Не просто да го обичаш, а да си влюбен в него. Една дама от моето минало преди години ми каза следното: „Обичам те, но не съм влюбена в теб.”
Фраза, след която умираш прав. Още тогава си дадох сметка колко огромна е разликата между любов, обич, страст, влечение и тъй да се каже – влюбеност. В един от знаменитите си разкази Достоевски пише: „Най-важна е взаимната влюбеност в ближния, всеобща и всецяла...”.
Колко хубаво звучи това – взаимна влюбеност. Тоя израз носи в себе си такава плътност, че ми идва да го изкрещя сред пълната тишина и да я наруша. Да я счупя без жал. Сега повече от всякога имаме нужда от това да бъдем заедно. Да питаем един към друг позитивни, сгряващи душите ни чувства. Това са клишета – ще контрирате вие веднага, а аз на свой ред ще отвърна – Да, но са верни. Щом казват истината.
Ето – и Шекспир е казал истината със своето твърдение, че единствено влюбените могат да вдишат и издишат красотата на битието с пълни дробове. Само те имат тия сетива, които правят красивото възможно и в грозната картина. Нима не е това смисълът? Каквито и да са времената – радостни, объркани, щастливи, еуфорични, страшни и всякакви други – те ще отминат. Това е тяхното основно свойство. Все си мисля, че докато има хора, които изпитват това величествено чувство на цялост, създадена от две равномерни половини – светът ще е поносим и още повече – възможен.
Любовта – повярвайте ми – често е единствения допустим изход, дори и от най-безпътната ситуация, каквато е и тази, в която се намираме. Вероятно ви звучи като някакъв банализъм, но не е така. Ще ви го докажа със следващото, финално изречение. Ако реалността е една затворена врата, то любовта е процепът, през който влюбените се гледат в очите.
Засега спирам тук.
Прочетете още от Росен Карамфилов:
- От сърце за хората с увреждания
- За втория локдаун и куража, който ни е нужен
- „Пепел върху слънцето“ – един филм за пределите на човека
- COVID-19: вирусът на самотата
- Какво стои зад вратата, където се крие страхът?
