Михаела Петрова
И ето на, насред втората вирусна вълна, започнах да се ужасявам повече от идеята да си отворя социалната мрежа, отколкото дори от самия вирус. Преживяването на една болест, каквато и да е тя, е нещо твърде лично. Но начинът, по който човек преживява масовите психози на времето си, е онова, което в крайна сметка предопределя бъдещето му. Неговото, и това на рода му.
Съвсем неочаквано и за самата мен, добих тази гледна точка. За този телевизионен сезон станах и сценарист на предаването за родовата памет „Джинс“. Тази работа ме срещна с онези хора, които пазят спомените за историята по тези земи, дори на съвсем битов план. Знаете, не всички са герои, за които има запазени документи. Но дори покрай хората, за които е останало нещичко паметно в архивите, онова което се е предавало в семействата им, е малко по-различно.
Никога не съм обичала историята в научния ѝ вид – като изследване на конкретни исторически документи. Онова, което винаги ми е харесвало и е носело харизмата на миналото, по-скоро е било свързано с митове, легенди, обичаи и архетипите, които са формирани. Но ето нa - застигна ме и документалистиката по някакъв начин. И честно да ви кажа, след всяко пътуване, свързано със снимките на предаването, благодаря, че живея в нашето си време толкова искрено и от сърце, колкото никога преди не бих помислила дори.
Само преди 150 години, едни женици, които са били съвсем млади момичета впрочем, са раждали по 7-8 деца и са вършели цялата къщна работа от зори до мрак. Гледали са и децата, и животните, готвели са, тъчали са, прали са на ръка и да речем, както е в случаите, с които се срещам, мъжът ѝ останал в паметта, защото бил на война. Или нещо друго направил от важните народни каузи. Обаче за нея споменът го няма. Често се случва да чуем: „Не знаем как се е казвала, тя май млада е умряла“. Или пък, еди-кой си имал 8 деца, ама четири от тях били момичета и те не се броят, защото отиват в чужди родове. А пък в тези чужди родове, пак не ги помнят. Освен в редките случаи, в които жената е направила нещо историческо значимо. Това обикновено се случва, когато е била от по-голям град и примерно е от семейство на търговци. Или е имала късмета да попадне в записките на литературните летопици от онези времена. Единици са тези жени.
В историите, които сега ме пресрещат като сценарист, все по-често усещам мълчаливия бунт на другите, останали безименни, безпаметни.
И често тия женици не са знаели ще има ли утре. Дали няма да мине башибозушка чета или кърджалии да подпалят къщите, дали мъжът ѝ ще се върне, дали болното дете ще оздравее. Чух дори истории, в които ако се разболее и е бебе, направо го е хвърляла в реката. Или ако е млада, а те строят мост или друга сграда, която да остане стабилна не е било прецедент да се вгражда сянката на младо момиче. Според поверията, останалите песни и легенди, вгради ли му се сянката, момичето залинява и до няколко месеца умира. Разбирате ли на къде бия? Всичко това не е било прецедент, не е считано за нещо лошо, а някак е било в рамките на нормалното.
А честно казано, и други истории има – не е било прецедент, жената да не знае дали мъжът ѝ няма да се върне подпийнал, да се ядоса на нещо и да застреля някое дете или нея. И такива истории има. Не е като да ги няма съвсем и сега. Нищо че ги мяркам само отвреме на време покрай някоя социална кауза или случайно преминала през погледа информация.
По време на пътуванията ни, някои от тези истории ме трогват, разстройват, вбесяват заради това, което усещам, а не заради това, което се разказва. Обикновено нищо особено не се разказва, защото не се помни. Само някой случаен факт. Но се усеща. Много силно се усеща, когато си на място и опитваш всичко възможно, за да изкопчиш повече и повече за това как са живели предците.
Спомням си, един път след като се върнах от снимки, такова вътрешно фучене усещах у себе си, че за първи път в живота си, нарочно чупих чинии. Когато ми олекна, изведнъж ми се прииска да налайквам всички снимки и селфита на всички днешни свободни жени, без въобще да ме интересува дали попадат в графата „кифли“ или не. Този „лайк“ беше един вид послание: „Свободна си, момиче, радвай се! Имай мнение, изказвай го, давай, давай... изговори и изрази всичко премълчано, всичко неизговорено през вековете. И хич да не ти пука кой мисли че са глупости. Говори, показвай се. Прави най-дръзката любов с когото искаш, ако искаш се жени, ако искаш се развеждай, ако искаш остани сама и се наслаждавай на ваната си със соли, на коктейлите с приятелките, на свободата да не раждаш деца ако искаш, да ги отглеждаш без мъж, ако така ти харесва, да се свържеш с някого само ако наистина това ти е приятно и той ти е партньор, а не господар на живота“.
Знам, повечето хора и много жени смятат, че живеем в трудни времена. Не са чак лесни. Пределно добре разбирам, че вируса извади много страхове, но винаги има баланс. Какви ще бъдат времената след нас, дори само след година, не знаем. Както 2020 ни научи, сякаш е прекалено дръзко да планираме каквото и да било. Но винаги има много други неща, за които можем да бъдем благодарни – не мога да ви опиша колко е фантастично това, че жената може да бъде свободна. Знаете ли, понякога то звучи нереално дори за жени, наближаващи 90-те години, които са още живи.
Ставало е дума и друг път, че изпълването с вътрешна благодарност, може да върши чудеса.
Много бих се радвала, ако дори само една от вас изпита дълбоко и истински тази благодарност за женската свобода, която аз усещам след всяка среща с много близкото минало българско.
