Ако някой ми беше казал с какво нетърпение ще очаквам края на настоящата 2020 година, нямаше да му повярвам. То може да се сравни единствено с онова очакване от детството, когато наивно мислиш, че всичко ще бъде много по-хубаво, когато станеш възрастен.
Като малки мечтаем да станем големи, но кой да ти каже, че светът на възрастните е пълен с предизвикателства, които изискват вземането на тежки решения?!
Животът наистина е борба. Оцеляването е основен негов приоритет и така трябва да бъде. Затова, въпреки изпитанията, продължаваш напред.
Тази година беше мрачна и тежка за всички. Загубихме близки и приятели буквално за дни, за часове. Малките ни уютни светове се сринаха като кули от карти. Изведнъж осъзнаваш колко крехко е нашето съществуване. На следващия ден си друг – по-загрижен за себе си, но и с по-силна надежда, че човекът до теб също няма да пострада.
Говорим си за...
Пандемията ни отне комфорта да правим нещата, които обичаме. Вече не се прегръщаме, не се целуваме, а какво е любовта без подобна интимност? „Целувката“ на Густав Климт се превърна в метафора за време, което вероятно никога няма да бъде съвсем същото. Написаха се много трагични стихове. Изпяха се много тъжни песни. Но нищо не е в състояние да убие оптимизма в нас.
Изпращам годината с откровено облекчение, но и с благодарност. Благодарен съм за това, че голяма част от хората, които обичам, са добре. Благодарен съм за всяко обаждане по телефона, продиктувано от загрижеността на другите към мен. Благодарен съм, че осъзнавам важността на едно простичко, но безценно обстоятелство – жив съм, следователно всичко има смисъл.
Любовта е тази, която спасява. Независимо че сега прегръдките и целувките липсват, тя остава наша същност и упование. Ако не сме в състояние да обичаме, така или иначе сме обречени, защото не сме създадени да оцеляваме сами.
Видях добротата в очите на хората. Разбрах колко малко е нужно, за да се завърнат към човешкото в себе си. Затова вярвам, че най-доброто предстои. Заедно ще преодолеем препятствията така, както дружно сме прескачали локвите, докато сме имали щастието да бъдем деца. Светът на възрастните е труден. Има решения, които ще трябва да вземем, докато с умиление си спомняме детството.
Пак ще се прегръщаме. Пак ще се целуваме. Защото не можем без любов. Защото животът без любовта е съществуване в условия на пандемия от друг вид.
Сбогом, 2020! Никак няма да ми липсваш.
Прочетете още от Добромир Банев:
- Всичко се връща, назад не се обръщай
- Заедно като част от чудото на живота
- Ние сме това, което шепне сърцето
- Любовта и други метафори по време на есен
- Октомври: най-любовният месец от годината
- Да обичаш е началото на всичко
