Това деление на работата на мъжка и женска иде още от пещерите. Мъжките екземпляри са по презумпция по-силни физически, та тям се е паднало да търчат след мамутите, да крещят със страшни гласове, да ги замерят с камъне и дърве, да ги умъртвяват и да ги замъкнат във вид, удобен за разпарчетосване, та да се нахранят всинца.
Слабосилните женски, които през цялото това време са ръчкали огъня и са дотуряли пънове и клонове, сакън да не угасне, че после голямо търкане на пръчки ще падне или ще дебнеш светкавица да подпали дървения материал наоколо, абе не си е работа, освен, в случая – женска. Огънят дава топлина, светлина и… манджа. Щото добитата (и убита, де) плячка трябва да се ошета. То сваляне на кожата, то порциониране на месото, то бум у котела (каквото са използвали за тенджера, май няма артефакти, ама са си издълбали и приспособили, нали човеци ще стават, това между ушите щрака и се стреми), та „Рънътъ праи борбътъ“ още от там е започнало.
От там, много пъти съм го казвала, е тръгнало, че мъжът се грижи за прехраната, жената за огъня. Огънят, разбира се, е и метафорично понятие – уютът в пещерата, панелката, колибата или еднофамилната къща в мутробарок. Децата, които ражда и отглежда, докато мъжът търчи с копието, двуцевката, пасе стада, оре с Белчо и Сивушка или с Беларус, осъмва в офиса, лети в командировки, работи, труди се, изкарва пари, за да осигури бюджета.
Сега. Аз много добре разбирам, че нещата не са и няма как да бъдат като в пещерите, прогресът е неизбежен, нещата се променят, има еманципация и еманация, жената не е вързана за къщата и обора, напротив, много често се реализира идеално в трудово-служебен план, нерядко и повече финикийски знаци изкарва. Но децата и къщата, дори да има готвачка, чистачка и възпитателка за челядта, пак ней е типосана. Дори при наличието на мъж, който си седи безработен вкъщи и се мръщи, когато го помоли да си вдигне краката, за да мине с прахосмукачката и под дивана.
Моят съпруг (бивш, разбира се бивш) отказваше да взима храна от стола на ВНВВУ-то в Долна Митрополия, нещо което в городока правеха дори служещите, чиито жени и не работеха, а аз работех и ката ден пътувах с автобус до Плевен, пътем оставяйки дъщеря ни в детската градина. Изобщо не ми е тежало, само ми е смешен аргументът му: „Аз съм офицер от БНА и не мога да мъкна канчета!“ В городока всички бяха офицери, ама нейсе. Той и зам. началник се падаше, та явно под достойнството му, обаче ядеше, та се пукаше. Е, тъй си и пукна бракът ни, скоропостижно. Венци и траурна музика не са необходими. Това е само фрагмент, не съм се парясала по тази причина, просто ми идва точно на темата.
Разделение на труда е имало и ще има. Няма мъжка и женска работа, всичко може да се върши от всеки, независимо от пола. Да отворя скоба – нали не мислите, че в пещерите жените не са били достатъчно ячки, та да търчат те на лов, пък мъжете са били толкоз непохватни, че да изпущат огъня? Не мислите ли, че по принципа на това разделение, някой съзнателно или несъзнателно, е пазил женската утроба от тежък труд, пазил е продължението на рода и на човечеството. Затварям скобата.
Мъжът може да сготви мусака и да изпере на ръка детските чорапки, жената може да смени гумата на колата и да прекопае два декара лозе. И всичко, което си помислите и живеете, е взаимозаменяемо. Всичко, с изключение на едно-единствено: жената ражда децата, мъжът ги прави. По единствения стародавен и старомоден начин. Дори изкуственото оплождане е въз основа на мъжки и женски материал. И това е единственото разделение – чрез деление на оплодената яйцеклетка. Точка.
„Виж сега, Скъпа, на мен работата ми е такава, че мога да играя всичко – от цар до просяк, от непрокопсаник до идеалния мъж…“ „Скъпи, ти си идеалният мъж не само на сцената, аз само изключих котлона с пастата, да не изври водата, докато простираше родопските одеяла…“ Все пак мога да го играя идеалната жена, нищо че няма такава пиеса. „Хммм, Скъпа, аз мисля после да вечеряме, щото наистина майсторски се справям с всяка работа, но разделението на труда е моята стихия…“ Майстор, бе! Без капка срам.
