Животът се върти така, че ще те постави във всеки различен ъгъл на всяка една ситуация.
Каквото си си мислил, че не си преживял и не ти се е случило, в един момент ще ти дойде до главата.
Вече писах, че рано или късно на всеки му се налага да рови в боклука и ето, че сега аз бях жената с истерични деца в самолет, че даже на два пъти.
Е, за хората с деца не е голяма изненада да попаднеш в непредвидени и много напечени ситуации, в които се чудиш как точно да успокоиш детето, докато околните ти хвърлят всевъзможни погледи.
По същия начин, преди да станем родители, сме заявявали високопарно, че когато имаме дете, няма да му позволяваме това и онова, ще му готвим само еди-какво-си и изобщо не бихме позволили да се озовем на мястото на родителя с търкалящо се по пода на магазина дете.
Може би точно затова възрастните заявяват на младите, че животът още не ги е “очукал” и като преживееш няколко такива немислими ситуации, си даваш сметка колко са прави. А след това установяваш, че не е чак толкова страшно, било то и доста предизвикателно, и в крайна сметка си преживял И това. Което си е повод за гордост, няма спор.
Първият път, когато дъщеря ми - още бебе по онова време, се разрева истерично и продължително в самолета, исках да ревна с нея. Чувствах се толкова стресирана, безпомощна и някак виновна за нейните сълзи, че се обезкуражих тотално. Изпаднах в ужас какво точно трябва да направя сега, за да я успокоя, как да ѝ помогна.
Главният проблем обаче беше, че повече се притеснявах за околните - какво си мислят те, как ли ме съдят и одумват. Това е малкото зло камъче, което обръща файтона с цялата ти увереност, спокойствие и самочувствие.
За щастие, с годините трупаш опит, та така и аз с две деца и поне 10 полета с тях по-късно, мога да споделя следното – единственото важно в моментите, когато децата ти плачат истерично, са самите те! А след това и ти като техен родител. Околните нямат значение и не трябва да те интересуват изобщо. Знам, че е трудно, но усилията ти следва да се фокусират изцяло върху детето и неговата драма в момента. Другите наоколо, каквото и да говорят, каквито и погледи да ти хвърлят, прати по дяволите и толкова. Ти трябва да се опиташ да успокоиш ситуацията заради децата и себе си, не заради околните.
Повечето пъти обаче с децата не помага почти нищо, освен да се опиташ да ги прегърнеш силно и да им говориш мили думи. Докато те буйстват и викат в ръцете ти, ще ти се струва, че не те чуват, но това не е така.
На последния ми полет от Черноморието към Скандинавия, синът ми (година и 10 месеца) беше толкова превъзбуден, но и преуморен, че изобщо не можеше да се отпусне и заспи. Колкото повече се стараех да му помогна, толкова по-зле ставаше, докато накрая изпадна в абсолютна истерия, разрева се неутешимо с огромни, горчиви сълзи и опитите ми да го прегръна, завършваха с ожесточено скубане на косата ми и изтръгване от мен. Накрая го оставих да се свлече на пода под седалките и да се наплаче там. Това беше единственото място, на което той искаше да бъде, не ми даваше дори да го докосна, не искаше биберон или каквото да било. След няколко безкрайни и тежки минути, прекарани там, той все пак се успокои, изпълзя и потърси прегръдка от мама. Заспа на секундата, в която го гушнах.
Споделям тази история не с идеята да дам някакъв пример как се прави, защото точна формула нямам. Разказвам я, за да успокоя други притеснени родители, преживяли нещо подобно (или пък с предстоящо такова, човек никога не знае), че такива неща се случват и това е нормално! Сложете вниманието и фокуса си върху децата и себе си, не мислете за околните, стискайте зъби и си повтаряйте, че и това ще мине, като всичко друго 🙂
