Жената, която всички гълъби обичат

03.06.2019 09:20

Никога не знаем какво ни е приготвила съдбата. Събуждаме се и сякаш по подразбиране животът напъхва краката ни в чифт обувки, с които изминаваме един и същи път от вкъщи до офиса и обратно. Между рутинните действия и обичайните думи понякога нещо привлича вниманието ни като магнит. До такава степен ни поразява, че отново се вглеждаме в детайлите, отново проглеждаме за красотата, която забравяме, унесени в собствените си притеснения, страхове и догадки.

Виждам я отдалеч. Чинно паркира бебешка количка до една от пейките в парка на НДК. В първия момент решавам, че е баба, която разхожда внучето си рано сутрин, докато въздухът е още свеж. После осъзнавам, че жената е бездомна, а количката побира цялата ѝ „покъщина“ – прегънат кашон, който вероятно използва за легло, две-три найлонови торби, пълни с важни за нея неща – неща, които са скрити за любопитството на другите, скъсано яке – вероятно завивка за студените софийски нощи. Едва начото на юни е.

Хороскопът за НОЕМВРИ: Всичко зависи от теб!
На фокус

С обиграно движение жената изважда два геврека, къса ги на малки парчета и ги хвърля с усмивка по плочите сивите на плочи на разбудения град. Изведнъж десетки гълъби долитат от нищото и настървено започват да се хранят, пърхат около нея и със сигурност нещо ѝ подхвърят думи от своя птичи речник, защото се усмихва още повече.

Бях чувал за нея. В социалните медии има нейни снимки. На тях тя е заобиколена от толкова много гълъби, които я гледат право в очите. Сякаш е тяхна родна майка. Сякаш единствено на нея могат да доверят малките си тайни на същества, които приемаме за даденост.

Жената с гълъбите взима пластмасова бутилка, пълни я с вода от градската чешма и усърдно започва сутрешния си тоалет. Стъпва на бордюра, който отделя цветята от сивия плочник. Умива лицето си, после ръцете, а с остатъка от водата полива същите тези цветя. Всичко е изчислено до най-малката подробност. Нищо не трябва да се хаби. Цветята са поляти, а по плочките няма и капчица.

Два пъти минава покрай мен. Не ме поздравява с думи, но в очите ѝ се чете толкова доброта, че думите биха звучали неестествено. Жена, която някога е била нечия любима. Жена, която градът не забелязва.

Продължавам по пътя си. Наближавам гълъбите, които гукат помежду си, заситени от ръката ѝ. Когато съвсем приближавам, те се пръскат в различни посоки, за да се завърнат отново при нея. Докато още са високо над мен, едно перце бавно пада, привлечено от гравитацията, за да се спре точно пред краката ми. Взимам го в шепа. Усещам се жив.