Дори само заради заглавието, вече виждам и чувам как някои от вас си напрягат тялото, готови да заемат отбранителна поза и казват: „Аз не лъжа“. Спокойно, това не е обвинение. Като цяло всички лъжем – и мъжете, и жените, а децата пък как лъжат... И ние ги лъжем, още когато са съвсем малки, без грам притеснение. Че няма да боли инжекцията, че лекарството не е горчиво, че ще им купим колело, „обаче, друг път“, както казваше за обещанието на баща си онова сладко хлапе във филма „Куче в чекмедже“.

В едно изследване на психолога д-р Пол Сийгър се твърди, че лъжем средно по десет пъти на седмица. Дребните лъжи излизат толкова лесно от устата ни, че дори не забелязваме как се отклоняваме от истината. Лъжем, за да защитим себе си и другите, за да придадем по-голяма значимост на егото си. Нещо повече – лъжата е легитимирана и превърната в престижна професия в рекламния бранш. Там отдавна важи правилото – вземи малко истина, която е неспорима и я украси и преувеличи, за да привлечеш клиенти. Това важи за всички хора. И всички бизнеси.

Снимка: iStock

От тази гледна точка, денят на лъжата спокойно може да бъде превърнат в глобален празник на измишльотините, които правят живота ни по-привлекателен, дори „по-продаваем“. Отново не го казвам с осъждане, а дори със симпатия. И емпатия. Забавлявам се и дори вярвам на някои женски истории, пълни с приключения, съвпадения, драматични обрати, вълнуващи срещи.

Защото ние, жените, обичаме да доукрасяваме историите си, за да може слушателят да възприеме мъдростта, до която сме достигнали.

Затова обичаме да четем книги и да гледаме романтични сериали. Знаем, че е измислица, но ако е талантливо разказана, веднага сме готови да попием и поуката. Иначе, ако майка ни, приятелка или друга жена ни даде акъл за нещо – например, ако кажа на младо момиче „никога не се захващай с женен мъж“, то моментално ще се издразни. И ако е влюбена в такъв, ще се нацупи самодоволно и ще си помисли, че съм просто една консервативна леля, която ѝ завижда за младостта.

Но ако успея да се въздържа да дам съвет директно, а вместо това се усмихна и разкажа някоя история, дори и на моменти преувеличена, тя сама ще си намери в моята история огледални ситуации, които ще ѝ помогнат поне да е бдителна за скритите капани на подобни връзки.

Снимка: iStock

Разбира се, не е задължително да го правим заради емпатията, за да даваме съвети или нещо друго, което би отворило очите на някой друг. Най-често го правим заради самите себе си – за да украсим делничния си живот, да го направим по-ярък, по-драматичен, по-лесен за преглъщане. И колкото и да е парадоксално – за да стигнем по-лесно до приемането на истината. Когато добавям измишльотина към някоя история, за да я направя по-интересна, по-цветиста или да илюстрирам мъдростта, до която съм достигнала, винаги получавам яснота къде преминавам границата. Докъде нещо се е случило наистина и откъде нататък съм започнала да се филмирам. И ако имаш страст да се самоопознаваш, вместо да обвиняваш и да се самообвиняваш, добавената стойност на измишльотината, може да се превърне в ценен учител и приятел. Да изчисти боклука, който по инерция си носим като убеждения, формирани не от живеенето на самия живот, а от доизмислянето му.

Снимка: iStock

Когато слушам чужди истории и регистрирам сходни ситуации на нещо, което и аз съм преживяла, успявам да забележа, че понякога това, което приемаме като „лъжа“, е просто друга перспектива, друг начин да преминеш през някакво преживяване. Желанието да го направим стойностно по начин, който ни отива. Както казва и Людмила Улицка за книгата си „Непрекъсната линия“, в която става дума точно за женските лъжи и измишльотини: „Най-забавното в тази книга за лъжата е ,че тя е най-правдивата от всички книги, които съм написала“. Впрочем, горещо я препоръчвам – обикновени хора, познати ситуации, които майсторството на авторката превръща във вълнуващо пътешествие през живота с неговите обрати.

Снимка: iStock

В крайна сметка без измишльотината нямаше да има изкуство. Като изключим случаите на патология, лъженето при жените понякога е жизнено необходимо. Заради нуждата да поддържат въображението си живо. Не всяка жена има времето и таланта да се посвети на творчество, но всяка от нас има нужда да разказва истории. Още от древността, разказвачките на приказки са жените. По-късно се появяват мъжете – бардове. Жената има нужда от приказката, от здравословната част на въображението. Много често то е изгубената магия, която искаме да добавим като подправка на живота си. Или както беше казала Вирджиния Улф: „И все пак истински вълнуващият живот е въображаем“.

Снимка: iStock

С този текст не искам да ви поощря да лъжете и да се доизмисляте. Заблудите, които получаваме на големи дози отвън и без друго са много. По-скоро бих се радвала, ако поощря самоопознаването чрез собственото въображение, чрез удоволствието от разказването на приказки с различни перипетии и узнавания. За да напипате пулса на живота, който би ви носил радост – в малките, и в големите неща. На принципа – ако мога да си го въобразя, значи мога да го направя.

Още по темата:

• Дали е кучка или богиня, наричайте я с нейното име

• Да се сгуша в него, в мига преди да заспим

• Ако животът ти се преплита с живота на друг човек без никаква логична причина, той е член на твоя карас

• Съкровищата, които сами носим в нас (или автоинтервю със самите себе си)

• Лошият спомен се лекува с добър

• Колко е крехка границата, когато силата не ти достига да се справиш с някаква ситуация и импулсивно замахваш