Михаела Петрова
Актуално е да си спомняме за първите години на прехода. Усещам някаква приповдигнатост и гордост в текстовете на съвременниците си, че имаме историческа памет за нещо толкова значимо като падането на Берлинската стена и нашия си 10 ноември 1989 г. Привилегията да можем да разкажем, да отсъдим, да анализираме процесите, да предвидим потенциалите за развитие. Или деградация. Всякакви настроения има. Но присъства и гъделът, че примерно след 100 години, нашите писания ще станат достоверни източници за поколенията, които ще изследват нашите колективни възходи и падения от края на ХХ и началото на ХХI век.
И на мен ми поръчаха текст. От първа ръка познавам гъдела от идеята да оставиш някакво писмено наследство. Заляха ме спомени. Но за да напиша текста си достоверно, реших да отворя прашасалите си дневници от онзи период. Странно. Това, което помня, почти няма общо със записаното в тефтерите. Там съм писала само за любов.
Тя се е разигравала на някакъв исторически фон, несъмнено, но световните преломни събития са били като декор. Понякога буквално. Като в този цитат: „Отне време да намерим време за любов, в смисъл на секс. Всичко започна, когато по радиото включиха химна и продължи на фона на някаква реч на Горбачов, която по никакъв начин не беше прекъсната с музика. Оттогава си знам всичко за Перестройката“.
Или като в този мой опит за стих:
И после дъжд вали и ни пречиства.
Без да може да изтрие оня миг,
в който аз проникнах в теб
между редовете на някакъв параден вестник.
Честно, не помнех дори, че съм се изразявала в стих. А в крайна сметка това е било моето истинско интимно изживяване. Питах се защо съм забравила тези симпатични, смешни, мили и вдъхновяващи моменти? Какво е онова, което помня? Защо колективният спомен е станал по-силен като памет, отколкото интимните ми преживявания? Усетих го като хипноза на масовото съзнание, на която съм се поддала неусетно и напълно доброволно.
Прозрението „Това, което помня не е мое“, ме цапардоса като дошла изневиделица голяма вълна в спокойно море. Хванах се като удавник за сламка за въпроса „Защо съм тук?“. „Защо съм приемала за по-значимо от личните ми преживявания, онова, което съм вярвала, че правя за обществото, работейки в първите значими демократични медии?“.
Дадох си сметка колко силно ми е влияело убеждението „Заедно можем“. Да променим нещата, да бъдем медиатори на това, което искаме да бъде обществото ни, на онова, с което искаме да обзавеждаме домовете си, да се храним, да обличаме телата си. Имаше и времена, в които вярвах, че качествени брандове във всички сфери, могат да повлияят на промяната на ценността система, защото са пример за качество, естетика, на вложената любов и вдъхновение, последователност, дисциплина, отдаденост на техните създатели.
Днес, 30 години по-късно, мога да видя, че тези мои убеждения във времената на младата ни демокрация също са били илюзия, която ме е вдъхновявала най-вече заради средата и хората, с които съм се чувствала добре, съмишленик. Събра ме с голяма част от приятелите, които и до днес са с мен.
Но някъде отдолу винаги е пулсирала моята любов към някого. Не това, което съм си мислела, че правя като медиатор и просветител ме е събуждало с усмивка, тъга или вдъхновение сутрин. Това, което ме е карало да тръпна, да се вълнувам, да разбирам по-дълбоко себе си, да изпиша хиляди страници в моите дневници, винаги е било свързано с любов.
Често е имало значение на какъв исторически фон се разиграва тя. Идеологическите ни, а често естестическите и културните различия с хората, за които са писани по-горните цитати, ни превърнаха в познати, които си казват: „Здрасти, как си?“, когато се срещнат на улицата. Но истината е, че въобще не се интересуваме от отговора. Преживях и раздели, свързани с първата емигрантска вълна. А също – непреодолими разминавания с някои любови заради огромна пропаст в социалния ни и финансов статус.
И все пак, любовта в самата мен – онази, която съм прожектирала върху различни избраници на сърцето през целия този период, е била главният генератор на разнообразните ми изживявания, избори, решения. Знам какво се случи с всички тези хора и за секунда не съжалявам, че историческият фон се е оказал решаващ фактор пътищата ни да се разделят.
Ако съдя от всичко, което съм писала през годините в интимно общуване с най-близкия ми човек на света – самата аз, може и да се окаже, че отоговорът на въпроса „Защо съм тук?“ може да бъде само един. Да изживея различни нюанси на любовта. Да дам възможност на различни мои аспекти да ми разкажат своите истории, прожектирани върху екрана на някакъв исторически фон. И да ги приема. Без да ги осъждам. А напротив – с благодарност за изживяването и за мъдростта, с която са ме обогатили.
Любовта не се интересува от историческия фон. Така е. Но всъщнос, има нужда от вид хипнотично преживяване, когато иска да разкаже своята история от някаква гледна точка. В този ред на мисли, самата „хипноза“ не е нещо толкова лошо, когато я осъзнаеш. Абсолютно същото се случва, когато гледаме филми, четем книги, потъваме в драматургията на спектакъл. Един вид – сключваме договор, че приемаме за известно време да бъдем в хипнозата на дадена история, за да изживеем перспективата на някой творец като съпреживяващ или като Наблюдател.
Не знам дали ме разбрахте (тук текстът изисква усмихнат емотикон). Но всичко това ми помогна да усетя, че на някакво несъзнателно ниво, съвсем съзнателно съм избрала историческия фон, на който да сътворя, изживея и разказвам различни мои истории за любов на самата себе си. И от тази гледна точка – винаги всичко е наред.
