Защо отказвам да участвам в междуполовата война

В света, в който всяка втора реклама за жени е за отслабване, има промяна. От няколко седмици жените в цял свят зарязаха методите за отслабване и започнаха да говорят за сексуалното насилие на работното място.

Тук има нещо друго.

Още от Авторите

Смелостта не е просто така. Има отслабване на властта. Когато примката около шията се разхлаби, естественият инстинкт е да започнеш да риташ, да захапваш, да се браниш, да започнеш война. С узурпатора.

Когато си притиснат до стената и очевидно другият е по-силен, по-властимащ от теб – или това е нашето възприятие за нещата, съвсем естествено е да мълчиш. Да си глътнеш въздуха и да затаиш дъх, да се подчиниш, за да се спасиш. Това е нормална стратегия за оцеляване.

И въпросът „Защо чак сега жените проговориха?“ е равносилен на въпроса „Защо мъжете ги изнудваха?“. Имам и много други въпроси – само за жените на работното място ли се отнася това? Какво стана със семейството, с наследството на патриархалните нрави? То дори не е „наследство“. За много хора по света е ежедневие.

Бащата е намусен и ядосан и майката учи децата да стъпват на пръсти и да не дразнят татко. Тя му сервира, по тиха от водата, подава му чехлите, той не я поглежда. И по-добре. За да не я удари, ако вземе, че осъзнае нейното присъствие. Все още има такива семейства. Нека да не се правим, че ги няма. Има ги дори в класическите детски приказки. Колкото повече разсъждавах толкова по-трудно ми беше да открия началното „преди“. Първопричината.

Нямам нищо против публичното осветляване на проблеми, които засягат цялото общество. Съгласна съм, че трябва да се говори. Много и постоянно. Но нещо в цялата тази кампания за сексуалното насилие много ми напомня големия митинг, запълнил цялото Цариградско шосе с лозунгите „Долу БКП“, чак в ушите ми прозвуча „Времето е наше“. Аз бях там и знам какво е вълнението. Нещо подобно почувствах, когато започна кампанията #metoo.

Ура, най-сетне се заговори, и аз мога да разкажа нещо! Няколко пъти започвах и спирах. Не защото ме притеснява да споделя как ритнах в топките един университетски доцент, за да си отключа вратата на кабинета, която той заключи. Все още беше социализъм, можеха да ме изключат от Университета. Обаче не се сдържах. Изритах го с коляно, пълна с гняв. Не знам защо ми се размина. Може и да си е помислил, че имам силен гръб след като съм си го позволила.

Случвало ми се е да се измъквам от други подобни щения като съм намеквала, че сме много близки приятели с някой актуален властимащ. Веднъж в някакъв бар, на един досадник казах, че гаджето ми е наркодилър и е по-добре да не се замесва с мен. В един момент от порастването си, схванах това, което вещиците на Тери Пратчет наричат „главознание“.

Много искам взаимоотношенията в света да са основани на принципа на любовта и почитта към другия, но не съм толкова глупава, за да не знам, че все още те се подчиняват много повече на трите стълба – секс, пари, власт. Още в семейството. Децата първо научават кой е властния родител и когато искат нещо не се обръщат към него. Подчиненият родител обикновено ги учи как да умилостивяват властния. Този модел толкова лесно се прехвърля в обществените отношения, че е истинско чудо че света го забеляза, чак когато Холивуд поде кампанията, фокусирана върху следствието.

Бунтът на тийнейджърите или помията, която се излива при голяма част от разводите много прилича на тази кампания. Няма лошо, сдържания гняв трябва да се излее. Чудесно е, че се излива, защото иначе убива вътрешно. Деликатният момент е, че ако не бъде извършено истинско вътрешно пречистване на унизените, тази кампания може да прерастне в открито обявяване на война.

Четох, че в Швеция до Коледа ще са готови с нов закон, който трябва да сложи край на сексуалното насилие срещу жени на работното място. Вероятно причината е, че Министърът на външните им работи, Маргот Уолстром се включи в кампанята с признание, че й е било посягано от много висш политик в Европейски парламент. А след нейното споделяне, последваха още и изведнъж Европарламента се оказа не по-малко притеснително място за женска кариера от Холивуд.

Ние, като едни балканци, не сме чак толкова активни, защото „тия работи си ги знаем“. Когато изгрява звезда на международната политическа сцена, се вълнуваме повече от това какви са му креватните истории, отколкото каква политика смята да води. Когато жена застане на ръководен пост, въпросите са „чия любовница е?“, а не каква й е квалификацията. Нас това с Холивуд и Европарламента не може да ни изненада.

В България все още има много мъже, които не дават на жените си да работят, защото ще ги свалят. Или които най-малкото вгорчават живота на съпругите си с постоянните си подозрения, кой колега може да му стане съперник. Преди години, моя колежка си направи деликатна корекция на гърдите след второто дете и приятели на мъжа й веднага казаха: „Е, тя нали е журналистка, журналистките ги знаем... „ с онова, подхилване, че едва ли не работата й изисква да прави секс с най-различни хора. Още тогава, преди повече от 15 години и на двете не ни се вярваше, че хората мислят такива неща. Но те не само ги мислят – правят ги.

Когато бяхме млади, се шегувахме, че момчетата, които не стават за секс, вероятно ще станат политици, за да могат да си го получат. От друга страна сме чели доста интервюта и от артистични идоли, които са споделяли, че са се научили да свирят на китара или са искали да станат актьори, писатели, за да имат повече момичета. И без да си балканец, не е чак такава изненада, че когато човек е млад и все още емоционалния живот го вълнува повече от професионалния, търси начин да бъде забелязан чрез това, което прави. В младостта сме далеч от осъзнаването, че самото ти съществуване е стойност.

Пък и никой не ни възпитава така. Напротив, учат ни, че ще бъдем оценени, ако имаме заслуги - успех, слава, пари, власт. Това е капанът. Първопричината. Той не е срещу жените. Така се е случило, че преходът от патриархалните нрави към неясно какви взаимоотношения между мъжа и жената, естествено е поставил мъжете в позиция да свързват успеха си с пари и власт. Или някакъв творчески успех. А жените са учени да търсят такива мъже – заради стабилността.

И да овладяват поведение, качества и сексуални техники, които да им подсигурят „устойчивост“ на тази връзка. Наистина не знам защо е този бунт срещу „учебника“, завещан от майките и бабите и напоследък, много активно преподаван в разнообразни курсове по женственост. Ако не ви харесва, не го четете и създайте свои правила. Следвайте ги. Дори и да се наложи известно време да останете сами и да работите, учите, творите... двойно повече от „богопомазаните“ мъже, за да отстоите мястото си.

Освен това има и много жени с власт и пари, които проиграват същия модел. И за тях може да се каже, че извършват сексуално насилие върху млади момчета.

Феноменът съществува и в средите на хората с различна сексуалност. Чувала съм, че те дори си имат много силни лобита и в световния бизнес и политика буквално не може да проникнеш, ако не си с „правилната“, обратна ориентация. Може да е легенда, но така се говори. Преди да чуя от всички тях #metoo, няма да повярвам в тази кампания. Въпреки че й се радвам. Много съм доволна, че осветлява онова, което хилядолетия е премълчавано. Но няма да й припявам, защото отказвам да участвам в междуполовата война.

Проблемът не е в разграничението „мъже – жени“, а в глобалната замяна на законите на любовта със закона на властта. Моля се да греша, но в света на властта, бунтът означава „преврат“. И някаква смяна на „диктатурата“. В това не участвам.

В моя свят отдавна съм избрала друг път и отдавна съм го отстояла. Колкото и да беше малък доскоро моят капсулиран свят, в който има толерантност към същността на другия, в който важното е кой отключва любовта, а не кой ще поощри кариерата ми, с всяка изминала година кръгът на тази „капсула“ се разширява.

Като дядовата ръкавичка. Има място за още хора – знаете, тя е магична и отвън изглежда малка, като за едно мишленце, но отвътре е голяма колкото за цял нов свят.