Нямам намерение да трупам патриотични мускули, казвайки това. Просто напускането на романтичната вълна от моето детство, когато излизайки „навън“, виждахме разкоша, се срина до миризма на кофти пържени картофи.

Глазгоу, финансовата и икономическа столица на Шотландия, леко ме изпързаля при последната ни среща. Не ме разочарова обаче. Просто свалих няколко пласта розово в очилата си.

От първото ни виждане и подушване с този град си спомням за мекия, свеж въздух, пълен с дъжд и дъги. Глупаво е да коментираш климата, защото е … климат. Но той ражда духа и дъха на едно място, докато не се намеси хранещото се човечество. Така беше в Африка, такъв е дъхът на София, Венеция, Китай  и всяко едно място, в което готвим.

Вкусът на дъжд и зелено в Шотландия, особено ако говорим за голям град като Глазгоу,  е препържен от фритюрниците, гасящи всяко желание за истинска храна в прегоряло палмово масло. Толкова е доминиращ, че за друго не остава място. Задушава.

Към мирисът се добавя и гледката. Двойка възрастни хора, явно баба и дядо хранят внуче в автобуса, с който пътуваме. Детето е малко над година, но го тъпчат с чипс, подправен с лук и сметана, чийто дъх захранва целия рейс.

В следващия кадър виждам сладка двойка в гръб. Той предлага брак, паднал на коляно и с шотландски килт. Красота неземна. Мъжът си повдига шотландската поличка, за да се види силата му и засмян до уши гушва любимата жена. Тя е порядъчно налята и в гръб изглежда като голяма мама, но се обръща и виждам очите на девойче. Трогнато, красиво момиче. Нямаше да предположа, че е толкова млада, ако не бях видяла лицето й.

А от учителя си по английски разбрах, че най-любимият десерт сега в Шотландия е дълбоко препържен бар от най-сладките, не казвам името, за да не стане рекламно съобщение. Да пържиш сладко в мазно е велик деликатес, а?

Във въпросната  „любима ми“  Шотландия няма къде да изхвърлите разделно боклука си. Да видиш кошчета за разделно прибиране на ресурс е като да видиш Неси в Лохнес. Никакъв шанс, но продължавах да търся легендата.

Кранчетата си текат във време „оно“ с топла и студена вода, които трябва да обединиш някак в едно легенче и да се чудиш коя ръка ти е по-драга – лявата, изтръпнала от горещина или дясната – от студ.

Към цялата тази „западняшка“ мечта прибавям и още нещо, което ми липсваше: малкия семеен бизнес. Извън големите вериги няма нищо. Честно ви казвам – нищо, което да добави топлина, усещане за различие, човещина.  Това, което все още диша с пълни гърди в страни като България, Испания, Италия и е наречено  предприемачество – тук го няма.

Веригите на големите брандове са единствената предлагана услуга, а служителят им единствената мерна величина за реализация.

Не искам да подценявам Обединеното Кралство, но никак не го и надценявам. Повярвайте – от определена лична  моя гледна точка – то си остава провинция.

Да, висшето образование и образованието изобщо е на върха. Но какво са научили за здравето и храненето си не виждам. Не виждам и уважението към езиците, защото шотландското произношение продължава да бъде „тера инкогнита“, колкото и гръмко да говорят.

В Шотландия традицията среща бъдещето и в нещо много основно не са се разбрали. Настоящето и неговите избори – да си хвърляме разделно боклука, да имаме смесителни батерии, да можем да избираме като купувачи извън големите вериги и да не храним бебетата с чипс.

Този текст е за това, да си вярваме и да отстояваме себе си като българи. На много неща можем да научим точно тези хора.

Отдавна свърши времето на прехласа пред „чуждото“, дойде време да избираме нашето и общото като изискване и стандарт за живот.

На Ида, една година след като започна да учи там,  искам да кажа – имаме на какво да ги научим, уважавайки това, на което те ни учат.

Май от външната страна на завоя сме ги изпреварили.

По-добри сме в много отношения, по автентични сме, искаме да се развиваме. Пък и говорим езици.

Ако  смесим българските гайди с шотландските, може и да издухаме миризмата на евтино пържено.

Ще си намерим общия език, общото вкусно и нашия начин да празнуваме живота, без да се поучаваме, а като се учим взаимно.

Още от Ива Дойчинова: 

• Любовта е... или защо ни е трудно да кажем на другите какви сме
• Нещо се случи!
• Обяви.ком
• Имам любовни отношения с извънземни
• Ако българите говореха като Тръмп...
• Приятелките ми, опърничавите