„За какво ли да казваме всичко на глас, щом са казали всичко очите? Замълчи, замълчи...“, пееше в една шлагерна песен Мими Николова. А сега мълчим като захвърлени в собствен затвор, където душата сякаш продължава да предпочита страха, вместо да признае своята няма любов към другия.
Сега мълчим заради демоните на съмненията в нас. Добре ли изглеждаме? Колко отлично се справяме? Оценяват ли се нашите жестове, премерени думи и глупавият хумор, който почти не се различава от вицовете в социалната мрежа?
Да видиш, че рибите вече скачат на тигана сами, буди покруса. Пържим се в собствените си главоблъсканици, защото съмненията вадят на показ кривите ни усмивки.
Въпросът е как да задържиш гаджето за десет дни. Доскоро беше трудно да разкараш някого от живота си, днес е почти невъзможно някой да влезе в леглото, което е достатъчно голямо за споделена любов. Дори се шегуваме с (не)щастието да бъдем независими, да изглеждаме щастливи и за пример зо хората, които не искат да затворят очите си поне за миг.
Музиката е враг, когато провокира равносметки. Нотите и думите могат да самоубият цялия ни измамен свят, който отдавна не зависи от гравитацията. Зад всяко селфи, направено в Дубай, се крие тъга, каквато думите трудно могат да опишат. Леки мъже, корави жени – всички препускат бясно между четирите стени на затворите си, където пясъкът е ябълкова градина, а скучните небостъргачи – домове, които обитавам други самотни хора. Щрак!
Метафората не е случайна. Никой не е в състояние да спре лудата надпревара в технологиите, но докато сменяме айфоните си като носни кърпи, нещо от нашата романтична човешка същност безвъзвратно си отива. Любовта бяга от парвенюшките ни амбиции. Тя харесва малките, простичките неща – онези, които правят красотата такава, каквато е.
Задаваме неправилните въпроси. Бягаме от точните отговори. Настанили сме се удобно в затворите си, където ние командваме кога да ни бъде сервирано първо, второ и трето. Вкусна храна, която не поделяме с никого. Снимки за спомен, които ще умрат с прецакването на хардиска. Селфи от жежка пустиня, в което се взираме, за да извикаме спомена за истинско слънце.
Не че това е болка за умиране. В умирането няма нищо необичайно. Но все си мисля, че е по-добре аз и ти, заедно, да затворим очи между обяда и вечерята.
Представа нямаш какво ще ни се случи...
Още от Добромир Банев:
- За важните неща, които не опаковаме в цветни хартийки по Коледа
- Времето като извинение: всяка секунда е вечност, а вечността е само миг от вселената
- За любовта сме готови от малки или една история за влюбения мъж със сините балони в ръце
- Отиде ли си, заключете врата
- Там, където един безимен сервитьор прави хората щастливи
- Еднаквостите се привличат повече от противоположностите
