Не, това не е Антонио Бандерас. С такъв надпис завършва хумористичната реклама на Heineken с участието на Бенисио Дел Торо, която вероятно са ви пускали в киносалона. Той определено не е Антонио Бандерас – двамата може да имат сходно излъчване и характерен латино чар, но са коренно различни като актьори.
Наградата „Оскар“ за разтърсващото превъплъщение на Дел Торо в „Трафик“ от 2000 година вероятно представлява най-очевидната и символична разлика между него и Бандерас, между техните качества и актьорски умения, но далеч не е единствената. Всъщност е много трудно Бенисио Дел Торо да бъде оприличен на който и да е друг актьор.
С кого може да бъде сравнен екранен изпълнител, чиито най-известни роли варират от ексцентричен престъпник в „Обичайните заподозрени“, през мрачен, но категорично добронамерен полицай в „Трафик“, до самият Че Гевара в двата филма на Стивън Содърбърг, посветени на митичния революционер? Ако все пак съм длъжен да оприлича Бенисио Дел Торо на някого, бих казал, че е пуерториканският Гари Олдман, а малко сравнения в актьорската професия са по-ласкателни от такова с великия Олдман.
Филмографията на Дел Торо далеч не се изчерпва с трите му роли, които изброих в предходния параграф. Името му не е преставало да бъде актуално именно от „Обичайните заподозрени“ насам, където изиграва завалено говорещия Фенстър, чиято дикция актьорът сам създава, за да отличи персонажа си сред останалите колоритни поддържащи образи в класическия криминален филм.
Оттогава насам Дел Торо е изиграл толкова разнообразни персонажи като доктор Гонзо в „Страх и омраза в Лас Вегас“, Четирипръстия Франки в култовата класика „Гепи“ на Гай Ричи, наркоманът Джак в „21 грама“ на Алехандро Иняриту, убиецът на мафиоти Алехандро Гилик в „Сикарио“, ексцентричният Колекционер във филмовата вселена на Marvel Studios и хакерът Ди Джей в „Междузвездни войни: Последните джедаи“, осмия епизод от сагата.
Това всъщност е и основната разлика между Дел Торо и Антонио Бандерас. Докато единият от тях е обречен да бъде възприеман от масовата публика единствено като екшън герой или типичен мачо в романтични филми, другият е хамелеон и господар на изкуството си. Не бих могъл да се изкажа по-просто и по-точно от Стивън Колбер, който при скорошно свое интервю с Дел Торо заяви:
“Това е нещото относно твоята кариера, което ме изумява. Ти можеш да си фантастичен в „Трафик“, можеш да си фантастичен в „Обичайните заподозрени“, можеш да си фантастичен в „Страх и омраза в Лас Вегас“, и въпреки това, когато те видя като Колекционера във филмова вселена на Marvel, аз си казвам: това е перфектна роля за него. Каква е връзката тук?!“
Връзката е само личността на Бенисио Дел Торо и талантът му да се потапя до съвършенство във всяка своя роля. И тук съвършенството не е изразено просто в безследно изчезване в амплоато на съответния персонаж. Не, героите на Бенисио Дел Торо са разпознаваеми именно с това, че ги играе той.
Независимо дали ще даде на Фенстър в „Обичайните заподозрени“ говорен дефект, или ще направи Ди Джей в „Междузвездни войни: Последните джедаи“ заекващ, или ще имитира еталона за ексцентризъм в нашия свят Джеф Голдблум в ролята си на Колекционера, Дел Торо винаги намира начин да направи героите си отличителни. А с това самият той става отличителен и се запечатва в зрителската памет. А точно това прави актьорите звезди. Това е друга прилика между Дел Торо и Гари Олдман – и двамата не са станали разпознаваеми публични личности вследствие на разпространени клюки за личния им живот, или пък заради главна роля в блокбъстър с бюджет от 250 милиона долара.
Двамата имат участия в подобни свръхкасови филми, но те са дошли в по-късните етапи на техните кариери, след като актьорите са си извоювали доброто име само и единствено с изключително постоянство, добър подбор на роли и безупречни изпълнения.
А няма нужда да ви казвам, че това е по-трудният начин за който и да е актьор да постигне звезден статут в Холивуд. Доста по-лесно е да станеш тийн идол с роля в поредица като „Здрач“ или просто да заякнеш и да приемеш участия във фотосесии за различни реномирани списания. Но това го правят момченца като Тейлър Лаутнър. Бенисио Дел Торо и Гари Олдман не са момченца. Те са мъже.
Няма смисъл да навлизам в подробно анализи на всяка от известните роли на пуерториканския актьор – това би раздуло този материал с невинен размер около 900 думи до академична разработка. Ако сте отворили статията в търсене на препоръка за хубав филм с Бенисио Дел Торо, можете да си свалите и да гледате който и да е от филмите, изброени в по-горните параграфи.
Ако ли пък предпочетете да го гледате на големия екран в „Сикарио 2: Солдадо“, има голяма вероятност да останете разочаровани от самия филм, но не и от представянето на Дел Торо. Въпреки факта, че персонажът му Гилик е източник на немалко противоречия между сценариите на първия „Сикарио“ и продължението, актьорът изиграва с максимална автентичност скърбящия вдовец и безпощаден убиец в търсене на отмъщение, когато съдбата го среща с невинно младо момиче, родено в престъпно семейство.
Самата лента страда от зле структуриран сюжет, липса на удовлетворяващо заключение и морален център, затова все пак бих ви препоръчал да заложите на първия „Сикарио“, ако сте склонни да гледате Бенисио Дел Торо на екрана у дома вместо в киносалона. А ако решите да се върнете още по-назад и да си пуснете „Трафик“ или „Обичайните заподозрени“, също няма да останете разочаровани. Бенисио Дел Торо по принцип рядко оставя зрителите си в такова състояние.
