Би трябвало да ни има, би трябвало да сме тук. Оглеждаме се наоколо и колкото повече се връщаме към обичайния си начин на живот, толкова по-ясно осъзнаваме силата на рутината. Не се чувстваме комфортно, когато не можем да предвидим събитията. Несигурността е бавният убиец на всичките ни емоции. Затова сега, когато градът отново се задъхва от нестихващото ни желание да излезем навън, едно по едно нещата си идват на мястото.
Навикът се завръща.
Когато се качвам в таксито ѝ, осъзнавам, че е на около 30 години. Искрената ѝ усмивка веднага предразполага диалог, чрез който пред мен се разкрива светът на жена, който не е от лесните. Разбирам, че мъжът, от когото има две деца, също кара такси. Докато той върти волана, тя учи за изпити. Трябва да се изкарват пари и за наема, който е почти непосилен за тях. Децата пък трябва да бъдат нахранени, облечени и обезпечени с всичко необходимо за училище. Ставам част от живот, който с цялото си предизвикателство извиква на показ смелост, каквато е трудно да обясниш. Нелесен живот, в който всяка секунда е разчетена до последно в часовете на денонощието.
Много можеш да разбереш за даден човек по музиката, която слуша. Ние разменяме думи, а от уредбата се носи мелодичен джаз, който придава на нощна София повече красота. В моментния уют на големия град едно такси е приютило двама, които сякаш се знаят от дълго време и не спират да разговарят като приятели, разделени от обстоятелствата на самия живот.
Животът е истинско приключение и най-хубавото е, че никога не знаеш с кого ще те срещне. Милиарди хора населяваме малък свят, но понякога са достатъчни двама, за да опознаеш цяла вселена.
Говорим си за...
Колата спира пред входната врата. Тя не спира да се усмихва, обяснявайки ми, че аз съм последният ѝ клиент за вечерта. Прибира се вкъщи – при децата и мъжа, които обича в друга малка вселена, невидима за телескопите на другите.
Оставям ѝ голям бакшиш, тя благодари, пожелаваме си всичко хубаво и всеки от нас продължава по пътя си. А аз оставам на улицата, докато светлините на таксито не се разтворят съвсем в мрака на задушната майска нощ. Давам си сметка, че тези няколко минути, които преживяхме заедно, по някакъв странен и необясним начин за мен ще останат важни завинаги.
Понякога усмивката на непознат топли сърцето повече от прегръдките на хора, които само си мислим, че познаваме добре.
Още ни има, казвам си, още сме тук.
Още от Добромир Банев:
- Човекът е тайна, която може да бъде разгадана
- Умът може да сгреши, но сърцето винаги ще поправи стореното
- Страхът бяга бързо, но нищо не може да се мери със скоростта на смелостта
- Има още невидяно, има още неизказано
- Важно е да празнуваме, докато чакаме добрите новини
- Най-силни сме по време на любов
- Когато мъж избира цветя
