Изпитва ни животът, подлага ни на изпитания, каквито не сме допускали, че могат да ни застигнат. По-силно от всякога осъзнаваме, че няма по-висша благодат от него. В условия на пандемия променяме навиците си, както и нагласата, с която да продължим напред. Защото трябва да живеем, за да останем част от красотата в нейния най-съвършен вид.
Панаирът на суетата приключи. След силната музика и гръмкия смях, сега площадът е пуст като пред буря. В момента нямаме нужда от лъжливи пророци, нито от сърдити критици. Истината е по-очевидна от всякога. Най-после отново можем да проумеем разликата между това да гледаш и това да виждаш. Защото страхът, че ще загубим красотата, ни кара да останем трезви.
Като социални същества ние не можем да съществуваме един без друг. Целувките са естествен израз на любов, а прегръдката е начин да засвидетелстваме подкрепа към хората, на които държим. Търсим физически контакт, защото така преставаме да се чувстваме сами и беззащитни.
Ръкостискането, допирът на телата и взирането в очите на другия са естественият начин да изпитваме не просто удовлетворение, а радост от факта, че заедно сме част от чудото на живота. Затова сега сме склонни да се опълчваме на грубия реализъм. Когато усещаме несправедливост, страховете се превръщат в сила, която трябва да използваме по най-разумния начин.
Изкуството сякаш замира под напора на обстоятелства, които рушат равновесието. Въображението има нужда от действие. За да бъде продуктивно едно вдъхновение, то трябва да бъде задължително споделяно. Затова вечерите са най-трудни. Когато късият ден е вече към края си, ние ставаме още по-зависими от нуждата да черпим от красотата на природата, която превръщаме в част от поезията на крехкия ни свят.
По здрач се чувстваме особено малки и беззащитни.
В една чаша кафе има много повече от съдържанието на черната напитка. В нея отекват думите, които разменяме, а с всяка следваща глътка се доближаваме до възможността да прозрем колко е важно да продължаваме упорито да търсим компанията на другия, неговата подкрепа. Това ни помага да възприемем самите себе си като важна част от невидимия механизъм на мирозданието и ни кара да запазим ентусиазма в творчески план.
Вярвам, че сме тук и сега, за да съграждаме, не за да рушим. Затова имам надежда, че когато лошото отмине, ще сме се завърнали към добротата, която е най-ефективното оръжие в арсенала ни от чувства. Както казва Александър Дюма – син, „всяко добро дело носи отплата само по себе си.“ Преживели сме много зими на недоволство, ще преживеем и тази. Заедно ще намерим пътя към живота такъв, какъвто го познаваме. А какво по-полезно от това, да загърбим егоизма си в името на сигурното щастие?
Прочетете още от Добромир Банев:
- Ние сме това, което шепне сърцето
- Любовта и други метафори по време на есен
- Октомври: най-любовният месец от годината
- Да обичаш е началото на всичко
- Дори да тръгнеш, любовта остава
