Бях на Витошка в София преди няколко дни. Там винаги е пълно с хора, които постоянно вървят в различни посоки. От позицията на човек, който бе седнал някак встрани и просто наблюдаваше, видях следното: групи от хора, вървящи заедно, хора, вървящи сами и взряни в телефоните си, хора с кученца, млади и стари, сами и заедно.
Това бе в реда на нещата. Но една двойка – момче и момиче в разцвета на силите си, ми направи впечатление. Дотолкова, че да реша да го споделя с вас. Държаха се за ръце, смееха се, говореха. И изведнъж, както си вървяха, рязко се пуснаха.
Дали те се пуснаха или се пуснаха ръцете им? Дали ръцете се пуснаха или се пуснаха те самите? Това се запитах в онзи конкретен миг и сетне си спомних, че тая сцена от живия живот само илюстрира сегашното време. Време на ръце, които се пускат. Няма значение дали са ръце на мъже и жени. Въпросът е, че се случва.
Хората се пускат. Ръцете им се изпускат. Приятели спират да бъдат приятели. Заради едно-едничко мнение на въпреки. Ако въобще е позволено мнението да бъде изказано. Пазете си го за себе си. В противен случай ще ставате все по-сами.
Ръка пуска ръка. Достатъчно силно ми се запечата в съзнанието, за да се хвана за кадъра и да го превърна в цял филм в главата си. Момент – за какво ми е тоя филм, та аз го живея всеки ден, виждам го как се случва пред очите ми. Броя ръцете, които съм пуснал. Броя ръцете, които ме пуснаха. Не се ужасявам. Напротив – смирявам се. Сега е време разделно. Време да се сменят ръцете на отиващите си с тези на идващите. Няма значение дали са житейски партньори или случайни хора от улицата. Ще ги хванеш ли за ръка? Ще ги прегърнеш ли? Ръцете ти ще срещнат ли ръцете им? Или пускането вече се е случило в аванс и остава да дойде моментът за него.
Да хванеш някой за ръка е въпрос на желание. Да пуснеш ръката му е въпрос на его. Живеем в апогея на егото, достигната е връхната му точка и ако не прогледнем, ако не свикнем с идеята, че не сме само ние и не само нашето мнение е меродавно на този свят, то недалеч е моментът, в които доброто ще остане зад воала на мъглата.
Именно доброто е най голямата ценност. Дори когато пускат ръката ти – не им отвръщай с лошо. Напротив. Ще дойдат други. Те може би ще искат да останат. Те може би няма да ви пуснат толкова лесно. За тях си струва да живеете. В тая объркана днешна реалност, ръцете на хората се пускат. Няколко секунди. Всъщност поне един роман. Като нищо ще седна да го напиша. От вас искам да се обичате междувременно.
Още от Росен Карамфилов:
- Диана Димитрова и Юлиан Вергов - трагедия или драма?
- Егото не умее да отглежда цветя, те са за мъже с широки души
- Писмо от един буден мъж до една спяща жена
- За свободата да бъдем българи
- За разбитите сърца
- Петльовден - денят на истинския мъж! Но какво е да си истински мъж?
- За любовта няма дата
